Младите живеят до късно с родителите си, защото нямат шанс за реализация
Христо Монов е роден на 18 август 1958 г. в с. Тлачене, Врачанско. От 1985 г. е преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, главен асистент във Факултета по начална и предучилищна педагогика.
От повече от 15 години се занимава с кризисна психологическа интервенция. Работил е в екипи по случаите “Лим”, кризата със заложниците в Сливен и земетресението в Перник.
Депутат от "Коалиция за България" и председател на парламентарната комисия по въпросите на децата, младежта и спорта в 42-рото народно събрание.
- Има много младежи, които не започват работа до 30-35 години, защото разчитат на родителите си. Зам.-министърът на социалната политика Гълъб Донев нарече това български феномен. Запознат ли сте с него, г-н Монов?
- Запознат съм в качеството си на семеен консултант и терапевт. Действително е така, много млади хора по един или друг начин удължават присъствието си в семейството. Но аз не мисля, че това е така, защото те го искат, а защото такива са условията, особено през последните 6-7 години, откакто ни връхлетя кризата. Много от младите хора нямат възможност за социална реализация и щат - не щат, няма къде другаде да живеят освен при своите родители.
- Само икономически ли са причините?
- Те са основните. Но причина може да бъде и това, че младите нямат подходящо образование, свързано с конкретните потребности на страната, в която живеят. Ние като страна нямаме стратегия за това какво ще се случва през следващите 30 години, за да знаем какъв тип специалисти ще ни бъдат необходими. Моята професия например е много желана от младите хора, но аз отсега мога да им кажа, че пазарът за психолози в България е малък. В големите градове - там, където има платежоспособно население, той е наситен. Места за психолози има в Североизточна България, в Родопите, но в София един млад човек много трудно би успял да пробие и да си създаде име, например като психолог.
- Какви са последиците от това "продължаващо детство"?
- Освен че младите не могат да се реализират по своята специалност, това води и до други тревожни неща. Първи удариха камбаната кардиолозите, когато започнаха да регистрират все повече случаи, особено на млади мъже под 30 години, с тежки заболявания като инфаркти и инсулти в резултат на стрес. Имал съм много случаи, в които младеж заявява - какъв мъж съм аз, след като нямам възможност да поканя някъде приятелката си, да отидем на почивка, да не говоря да създадем семейство и деца. Така че този проблем е много дълбок и води до трайна промяна на личностното развитие на нашите млади хора.
- Каква?
- Липса на житейска перспектива - това е най-страшното при тези хора. А това води и до много други проблеми - като започнете от демографския, защото възрастта до 35 години е оптималната човек да се възпроизведе чисто биологично. Може да се случи и промяна на психичния пол, нещо, което също се наблюдава: мъжете да стават все по-неуверени в себе си, отстъпващи инициативата, неспособни да понесат отговорност. Това обръщане на ролите мъжка/женска не е добре и за следващите поколения. Все пак обществото е създадено върху модела на обгрижващата любяща жена и отговорния инициативен мъж. Не казвам, че не трябва да има промени - никой не е казал, че мъжете са по-способни да бъдат например ръководители.
- Как си обяснявате факта, че очакванията на младите за стартовата им заплата драстично се разминават с това, което предлага бизнесът? Младите често очакват при започване на трудовия си стаж да получават възнаграждение, за което мечтаят много хора с опит.
- Обяснявам си го с подценяването на цената на труда в България. То не е от вчера, още от времето на социализма е. Няма да забравя как Гергина Тончева (б.р. - легендарна директорка на класическата гимназия в София) изправи косите на всички, когато каза, мисля, че беше във "Всяка неделя", че не може да уважава една страна, в която милиционерите вземат повече от учителите. Това не се е променило, напротив, мисля, че разликата стана още по-драстична. Моите уважения към полицаите, аз бях от хората, които подкрепиха техните протести преди няколко седмици, но щатната заплата на професор в Софийския университет е колкото на един сержант. Това системно подценяване на труда в България кара много от младите хора, които имат информация за цената на труда в други страни, да си създават очаквания за подобни заплати. И когато не намерят това, една част от тях изпадат в отчаяние и стигат до нас, психолозите, а за съжаление и до психиатрите и кардиолозите, а други просто намират пътя към по-добър живот не в България. А това са активните хора, които са способни да се преборят с новите обстоятелства.
- Родителите могат ли да помогнат на децата си в този труден момент с намирането на работа и реализацията?
- Ние може би сме последното поколение родители (говоря за моето поколение), което наследи от своите родители тази жертвоготовност в името на децата. Тя е изживяна в по-напредналия свят. В България част от народопсихологията е да се направи всичко, за да се изучат децата.
- По-подготвено или по-неподготвено за живота е сегашното младо поколение в сравнение с предишните?
- Не бих искал да правя подобно сравнение. Но със сигурност сегашното поколение живее в много по-трудна обстановка, отколкото предишните, и то парадоксално трудна, защото има възможността за много повече избор. Но когато ти имаш тези възможности, обективно дадени, но не притежаваш като личност качествата да направиш този избор, така че той да бъде най-добрият и за теб, и за обществото, е лошо. Възрастните трябва да помагат на младите да направят този избор. Той невинаги е в това да имаш най-скъпоплатената работа, а в това да си самодостатъчен като това, което реално си постигнал в живота на мястото, където живееш, и в условията, в които живееш. Както казва Ейбрахам Маслоу - да си самоактуализиращ се човек. Можеш да бъдеш самоактуализиращ се човек и като водещ специалист в някаква област, но и като човек, който има един среден бизнес, с който може да посреща бъдещето на семейството си и да осигури бъдещето на децата си.
- Нашето общество с това обгрижващо до късно родителство ни отдалечава от Западна Европа толкова, колкото и от арабския свят, където голямото семейство живее в задруга. Явно както географски, така и емоционално сме по средата. Така ли е, или това е просто повърхностно впечатление?
- Няма нищо лошо, нищо че живеем в глобалния свят, да отстояваме собствените си културни модели. Те са изграждани в течение на времето и са се доказали. След като сме успели с тях да преживеем едно робство, а в най-новата история на държавата ни да преживеем три големи промени - Освобождението, 9 септември 1944 г., 10 ноември 1989 г. Има нещо особено в културната традиция. Аз го обяснявам понякога така на моите студенти - не може във всеки организъм постоянно да вкарваш нещо ново, защото може да сринеш имунната му система. Тези, които искат да следват англосаксонския модел на взаимоотношения в семейството, нека да изградят така живота си. Но тези, които останат в традицията, нека не бъдат едва ли не заклеймявани, щом намират, че това е доброто за тях. Аз наблюдавам много семейства, които възпроизвеждат модела на разширеното семейство - три поколения, които живеят заедно, понякога под един покрив. Най-страшното е за тези, които не знаят кое от двете да изберат.
- Политолозите твърдят, че управляващите са пожертвали реформите в името на стабилността. Как изглежда обществото, което може да поеме и да извърши реформи?
- То, първо, трябва да бъде убедено от някого, а това са водачите на обществото, че тези реформи са необходими. Българското общество е показало, че приема такива реформи. Най-страшното в България е, че всеки мисли, че може да получи своето благополучие на гърба на другите. Че него лошото ще го отмине.