Доброто винаги побеждава злото, с изключение на новините в 19 ч
Преди промените ни плашеха с атомния ад на Вашингтон, днес - с хибридната война на Москва
Ще да е било 81-ва или 82-ра година. На миналия век. Майка ми беше в командировка и аз си развявах коня сам. След един безметежен и палав ден, “Лека нощ, деца” и успешно изкрънкан от баба ми филм за големи вече бях в леглото. Уличната лампа процеждаше слаба светлина през евтината дантелена завеса, но не ми пречеше да се унеса. И в този момент някъде наблизо небето засия.
Само да уточня - тогава фойерверки се хабяха само за Великата октомврийска и за Девети септември. Денят беше различен от тези конкретни празнични дати, а сиянието, което нанесе ъперкът на нощта - могъщо! Звук и светлина като за двата комунистически празника, събрани с тези от честванията на китайската Нова година в Пекин и концерт на Слави Трифонов на националния стадион. Но аз изобщо не се почувствах като на празник. Даже никак. Защото аз си знаех! Бяха ме учили и бях подготвен за това, което виждам: атомна бомба!
Колко пъти само сме влизали в противоатомното убежище в училище! С маски на лицето, под строй, за да покажем все пак на империалистите, че владеем положението! И ето, случи се! Пуснаха бомбата! Чуваше се и тътен, заревото ту утихваше, ту отново огряваше небето. Чувствах горчиво разочарование: Как можаха да го допуснат СССР?
Скрих глава под възглавницата, категорично приел, че това е последното ми носене на тази бархетна пижама, и така съм заспал - онемял, застинал в ембрионална поза, с лице в чаршафа. Сутринта дойде с кукуригането на петела от сутрешното радиопредаване за деца - точно в 7 без 10 по „Хоризонт“… Оказа се, че е имало голяма токова авария в подстанцията на града. Това беше предизвикало среднощните фойерверки, както някой тогава разясни. От подочути прошушнати разговори на големите наоколо също го разбрах. Но страхът си остана и от време на време аз се питах кога ли ще дойде апокалипсисът, предизвикан, разбира се, от идейно прогнилия Запад. Постоянно ни плашеха с това и ние си живеехме с предстоящия ужас мирно и съвместно.
Днес, 25 години след безумно глупавия поглед на другаря Живков, уголемен от лупите на роговите му очила и невярващ, че го свалят от власт, всичко си е постарому. Да, оказа се, че зад Желязната завеса наистина няма таласъми и караконджули. Нямаше кой да ти пусне бомба. Да, появиха се улични апаши, мутри и други местни мутации на демокрацията, но страхът от тях не ни вцепени. Какво е една мутра пред термоядрена заплаха? Хлебарка - нищо повече. Макар и дребна заплаха, хората предпочитаха да си мълчат. Само Дони (без Момчил) тогава се кахъреше за това и казваше - „Не на страха!“. Ние предпочитахме да се редим на опашки пред посолствата, продавахме си колите за самолетни билети и изобщо напирахме да се отъркаме от доскоро страшните притежатели на атомни оръжия за масово поразяване. Те притежаваха и молове още тогава. После сложиха много камери в тях… Може би ги достраша от нас, може би от ближните им?
Но се оказа, че врагът е изчезнал, колкото са изчезнали партийните пари например (на бившата БКП, а не на тези днешните - те се увеличават). Страхът е тук и пълзи. Започна да се стеле наоколо. Думите, окончаващи на “-фил” и “-фоб”, постепенно замениха тези, завършващи на “-ист”. Употребата им в медиите нарасна като снежна топка, затъркаляла се под връх Тодорка, и се превърна в пагубна лавина. (Привет и на еколозите!) Какъвто и телевизор да пуснеш, непрекъснато ни страхуват. От сайтове, от жълти вестници, от кахърни новинарски емисии. Плашат ни с всичко - войни, природа, нови призраци.
Полюсите се обърнаха. Днес не западът, а изтокът е страшен. Руският мечок взе да ни реве в лицето. Ама страховито! Досущ като онзи, дето олигави Лео ди Каприо в последния филм на Иняриту. В този зоопарк слончетата, магаренцата, петлите и лъвчетата са добрите демократични животни. Te и да реват, то ще е колкото лъвът на MGM. С цел забавление именно. И то покрай забавлението храносмляхме и като покривка в китайски ресторант попихме до левкоцит подробно кървавите филми за терористи и храбри морски пехотинци (колко мил оксиморон само!). Тези камуфлажирани оксиморончета с бицепси от калифорнийски губернатор нагоре заместиха руските богатири с ушанки от окопите на Втората световна, а терористите - хитлериската гад. Само дето ислямистите с един скок тупнаха от прашната пустиня в сърцето на Европа и с този си безвкусен жест никак не допринесоха за блясъка на Елисейските полета. Но пък как помогнаха на страха да влезе в обувките ни като сахарски пясък! А пясъкът е нещо много досадно - не те боли от него, но мира не ти дава. Кога последно сте чували белгийчета в детска градина да се обучават как се реагира на терористичен акт? Или парижанин да си покрива чашата кафе с ръка, докато чете Льо Фигаро. Не че вали дъжд, просто някоя гилза от калашник да не цопне… Ужас ви казвам!
Дали е ужас или сценарий (зависи колко добър драматург си), врагът е тук, страхът е реален и всичко вече си е на мястото. Фокусирали сме се върху страшни едни такива врагове, и то с големия телеобектив. Притискат ни лъмбърсексуални теророристи от Близкия изток, руснаци с перманентен махмурлук и за капак турски дервиши, танцуващи в молитва за нова Османска империя!
Само да уточня, че с телеобектив (като на фотографите на мач от UEFA) човек вижда около 10% от картинката, в някой случаи и 2. Което е и целта. Виждаме света през кинескопа (дори да е в 4K резолюция), а дори много пиксели не могат да разширят нашето полезрение.
Приковани сме към екрана в очакване на поредния атентат. За щастие те са по-малко от затворените заради фалшив сигнал за бомба молове. На медиите сякаш вече са им казали да ни кажат на чия страна сме. Както каза някой наскоро: „Доброто винаги побеждава злото, с изключение на новините в 19 часа.“ Няма да уточнявам медията.
Вече мога пак да си се завия презглава. И да чакам утрешния ден с мозък, скован от новата студена война (или беше хибридна, господин президент?). Но все пак е по-добре да помисля малко този път и сам да направя избора. Без да вземам страна…
Само да ви кажа, ако не сте разбрали - в последната серия на „Междузвездни войни“ Люк Скайуокър се появява жив и здрав. Трепери, Зло!
* Авторът е художник и компютърен дизайнер.