Хората вече не се бунтуват срещу ерепета и Орешарски, а заради собствената си сигурност
Точно преди 20 години ни беше обхванала някаква инициативност и ентусиазирано прегърнахме идеята на певеца Дони „Не на страха!”... Песни, клипове, обръщения... – чудо! Изглежда обаче страхът от песни и клипове не разбира, така че продължи да си ни сковава здраво. И с изключение на две-три изригвания от общ характер (яхнати бързо от който е трябвало да ги яхне) страхът си остана и дори взе да прераства в голям страх, дето се вика.
Кой, кога и как успя да ни имплантира този страх? Той, разбира се, изобщо не е от днес, не е и от вчера, по-отдавна си ни е страх, но през последните години някак си това сякаш се превърна в част от характера на българина.
Някои викат, че медиите са виновни. Може. С всичките стряскащи заглавия по първите страници на печатните издания, с водещите новини на телевизии и радиа... – може.
Други обясняват страха с демонстративната безнаказаност, едва ли не рекламирана от същите тези медии. И така може да е. Този убил, хванали го, пуснали го! Онзи убил, хванали го, но той подозрително лесно духнал към топлите страни! Трети убил и незнайно как не го хванали изобщо... Четвърти според първата новина също убил някого, но още на втория ден се оказва, че не е точно така и че никого не е убивал, може би дори него самия са го убили... Пети убил, хванали го, признал си стореното, но всички обясняват, че той всъщност бил много добър човек, скромен, тих, услужлив и винаги казвал „Добър ден!”.
Оттам и недоверието в държавата - недоверие във всичките й власти. И най-вече недоверие в съдебната власт - забравил съм вече коя поред се пада.
Така че совите наистина не са това, което са. Искам да кажа, че не живеем в Маями с тамошното местопрестъпление, а по-скоро живеем някъде около Туин Пийкс.
Което едно връз друго създава убеждението: „Тъй ще е тя!”
Ето: „Позор! Десетки във Враца наблюдавали безучастно как убиват 18-годишния Тодор!” Това заглавие се повтаряше непрекъснато и навсякъде. Да, но то може да се продължи и така: „...защото ги е било страх да не го отнесат и те самите!”
И изобщо кое е първично, кое вторично - това да го кажат социалните психолози и антрополозите - но така или иначе страхът върви ръка за ръка с невижданата досега агресивност. И със съвършеното незачитане на другия! Че сме станали кибритлии, това също не е от днес, само че днес някогашното „Ще те убия бе, човек!” вече не е просто ядосано възклицание. Вече викаме: „Ей сега те убих!” - и то не е възклицание, а си е ясно намерение, което се изпълнява на секундата! И това само защото някой ти е пресякъл пътя или ти е одраскал колата... Или просто си е позволил да ти направи забележка.
Е, добре, пак ли ще се стъписаме, ако утре виковете за публичен линч престанат да бъдат изпуснати в яда думи, а се превърнат в зловещ призив, който също да бъде приведен в действие? (Почти го видяхме в Катуница.)
И изведнъж за по-малко от половин месец стана друго. Напишеш в Гугъл „Враца на бунт” и търсачката ти изсипва 237 000 резултата. „Стрелча на бунт” - получаваш 94 300 резултата. „Галиче на бунт” - 79 700 резултата.
Какво стана?
В Стрелча например хората се били вдигнали на бунт ОЩЕ преди съдът да се произнесе каквото и да било. Просто са били УБЕДЕНИ, че ще пуснат уличения в изнасилване бивш кмет! Както изобщо пущат наред според нас. И никой вече не може да ни убеди, че така повелявал законът, че съдът може би е имал всички основания да пусне онзи, в когото виждаме единствено катил, насилник, обирджия и убиец. Просто нямаме вяра ни в прокуратура, ни в съд, а защо е така... - за това друг трябва да се замисли най-сетне!
(Между другото, заради всичко, което се случи през последните няколко месеца, лично за мен рухна митът, че България е полицейска държава. Каква полицейска държава, като то няма полиция! А как да има полиция, когато Вътрешното министерство така и не случи на шеф!)
И още нещо: това вече не са бунтове срещу алчните ерепета или срещу калпавото правителство на Орешарски.
Това са бунтове в името на собствената сигурност.
Андрей Платонов в „Чевенгур” най-точно го е казал: „Два заека като видят зор - и вълк изядат!”
За мишките и чувалчетата
Има една стара приказка, която не знам защо напоследък ми се налага да си я спомням през ден. Един си вървял с чувалче в ръка и сегиз-тогиз го раздрусвал. И го среща един друг и го пита какво носи в това чувалче.
Мишки - рекъл онзи.
И защо ги раздрусваш тия мишки?
За да ги замая. Защото като се осеферят, и ми прогризват чувалчето.
Приказката наистина е стара, но вече взех да се питам: „И кое по-точно й е старото?!”