Според мнозинството български граждани демокрацията е най-добрата форма на държавно управление за България, но тя не функционира добре,. Това се вижда ясно във всички социологически проучвания, включително в годишното проучване на общественото мнение на институт „Отворено общество”. В същото време всеки трети обичайно отговаря, че не би направил нищо, ако не е удовлетворен от управлението на страната. Нещата, които биха направили другите две трети, не са особено съществени и едва ли биха довели до драматични промени. 80% от хората всъщност не участват в никаква организирана форма на обществен живот. В обществени организации у нас членуват 7-8% от пълнолетното население. Проблемът с „не-участието” в обществения живот е особено остър сред живеещите в селата, сред възрастните хора, сред ниско образованите, безработните и неактивните в трудоспособна възраст.
Под гражданско участие в управлението обикновено се разбират най-различни видове активност - от ангажиране в политическия процес чрез избори, референдуми и обществени обсъждания; през членуване в граждански или политически организации, дарителство; до изразяване на позиции по обществени проблеми на формални или неформални форуми, включително и включване в протестни действия или кампании в защита на дадена кауза.
Една от основните причини за проблема с обществената пасивност е ниското доверие в институциите. Доказано е, че част от стимулите за гражданско участие са свързани с доверието в правителството, в парламента, в съда, в централната банка, в общинската власт, във всички държавни и местни институции. У нас обаче то е на критично ниско равнище. До 2014 г. изключение правеше централната банка, но след фалита на КТБ и тя попадна в общата тенденция. Европейските изследвания показват, че България стои на едно от последните места с крайно ниско доверие в собствените институции, но пък с доста високо доверие в европейските. Последното вероятно е не толкова първично, автентично доверие, колкото компенсаторен ефект от липсата на доверие в собствената държавност. Повечето хора реално не знаят какво точно прави Европейската комисия например, но й вярват - феномен, който не е непознат и в други държави от Централна и Източна Европа.
В държавите, в които има по-голямо доверие в институциите, има и повече градивна гражданска активност извън тях - хората там обичат да се записват в клубове, да подпомагат различни каузи, да работят като доброволци, да помагат на църквата и т.н. В България точно тези форми на най-естествена гражданска активност са много слабо развити. Страната ни например е много изостанала дори в рамките на региона на Централна и Източна Европа в сфери като доброволчество, благотворителност, сдружаване по интереси.
Едно от обясненията вероятно е фактът, че много хора и дори цели групи от населението са отчаяни, маргинализирани, отчуждени от обществото. Борейки се за всекидневното си оцеляване, те изобщо не проявяват интерес към подобен вид участие. А много изследвания твърдят, че тъкмо социалната сплотеност помага на общото социално-икономическо развитие на обществото. Извън Европа има и примери за общества, които са по-бедни, но имат силен общностен дух и социално участие. Но в Европа определено по-развитите демокрации и пазарни икономики са и тези с по-високо ниво на гражданска активност, особено извън политическата сфера.
Силното разслоение генерира именно недоволство без ясна перспектива и цел, неприемане на нещата такива, каквито са, без реалистична и вдъхновяваща идея какво да се прави. Големите диспропорции в развитието на отделните социални групи не дават възможност да се генерира обща енергия, т.е. да се припознаят общи проблеми и общи ценности. В езика има много мъдрост. Първичното значение на самата дума „участие“ е да имаш част или дял в нещо. Тези, до които достигат трохи от икономическия продукт и нямат достъп до основни публични блага, по дефиниция не участват и не могат да участват в живота на обществото. Този проблем не може да бъде решен с доизпипване на технократски детайли.
Поглеждайки назад във времето, някои казват: „Вижте колко неща се промениха.“ Това е безспорно. За четвърт век е нормално много неща да променят. Появиха се нови технологии, напредна медицината, световната икономика днес произвежда много повече. Нас ни интересуват не тези промени, а промените в начина, по който хората живеят заедно в обществото и се отнасят един към друг. В това отношение развитието на нашето общество не е впечатляващо.
Доказателство за това е ниската ефективност на протестите като форма на гражданска активност през последните години. В началото на 90-те години имаше масов изблик на още непопарени надежди. Имам предвид всички масови демонстрации независимо от политическия им цвят. След това дойде масовата реакция на финансовия колапс от 1996-1997 г. Те доведоха до поредица от стъпки, предприети от всички следващи правителства, които институционализираха разломите в българското общество. Новата вълна протести след началото на икономическата криза е вече проява на едно общество без общи цели. Единственото, което постигнаха както социалните протести от началото на 2013 г. (свързани с цената на тока и други социални искания), така и „институционалните“ в средата на годината (свързани с искания за персонални промени и преструктурирания на институции), е смяна на властта. Тъй като бяха доста ограничени като мащаб, като профил на участващите в тях граждани и социални групи, те нямаха потенциал за значими социални промени. Трудно е да се появят обединяващи общи каузи, които да мобилизират както интелектуалните кръгове в столицата, така и безработните младежи в провинцията и възрастните хора на село. Едните с основание не се вълнуват от квоти и процедури, а другите от своя страна не разбират дълбоките социални проблеми като бедността и неадекватното социално подпомагане, които занимават по-бедните прослойки.
След тези по-забележими изблици на гражданска активност протестната дейност у нас започна да затихва. Тя загуби значителна част от енергията си и подобно на антибиотиците, които губят ефекта си при честа употреба, вече се превърна в част от пейзажа, която никой не забелязва.
Наред с горните фактори натрупалата се през годините обществена умора от непрекъснатите крушения на големите очаквания в големи разочарования е допълнителна предпоставка да не очакваме значими социални промени и в средносрочен план например в следващите 10 години. С други думи, у нас засега няма база, която да предизвика съществена социална мобилизация в българското общество.
*Авторът е програмен директор на институт „Отворено общество”, доктор по социология.