От Великата рецесия през 2008 г. до сега обществото се поляризира, а елитите продължават да играят в консенсусна и центристка гама
Главен герой на предизборната епопея дотук остава 77-годишният Бърни Сандърс
Супервторникът на американските първични избори очерта нови драми и разделителни линии в борбата за лидер на света. Доналд Тръмп триумфира сред републиканците, сред демократите чудото не се състоя. Хилъри Клинтън продължи да набира преднина пред единствения си конкурент Бърни Сандърс. Тя изобщо заема всички стратегически височини на демократичния терен – „суперделегати“, които не са обвързани с мнението на електората, връзки в медиите, финанси.
Сандърс е на кръстопът – или да хвърли боксовите ръкавици и да започне да говори за г-жа Клинтън без задръжки, или да основе нова формация извън Демократическата партия, или да се стреми към утешителния вицепрезидентски пост. Силата, но и слабостта на Сандърс е, че се опира на движение на ентусиасти. Ако предстоящите предварителни избори през март продължават да показват същото съотношение с Клинтън, тези хора ще се обезсърчат и ще се изгуби ефектът на емоционалното заразяване. Същото се случи през 2004 г. с друг политик от Вермонт – Хауърд Дийн. Още през февруари медиите го представиха като безнадежден и привържениците му изгубиха енергия и вяра. Но ефектът на Сандърс върху кампанията дотук е огромен и са нужни чудеса на медийното лицемерие, за да бъде върната тя в коловоза, по който се движеше до есента.
Образът на Хилъри Клинтън сякаш стана по-плътен. Тя е типичен случай на политик, който е тръгнал от левия сектор и е стигнал до позицията на най-надежден фаворит на едно дясно статукво. Проблемът за демократите е, че тя може да спечели само при вяла, шаблонна кампания, която се занимава с фризурите на участниците, с гей-бракове и религия в училищата. Но срещу Доналд Тръмп това не е възможно – това ще бъде кампания за основни социални права, за расизма, за войната и мира, сфера, в която Клинтън е слаб опонент.
За Тръмп пък проблемът е изобщо да бъде допуснат до номинацията. Той сякаш набира първа космическа скорост, но е в уязвимата част от траекторията. Причината е, че той разбърка основни политологически силови линии. Години наред кандидатите на Републиканците минаваха предварителна сгляда на милиардерски мешерета в главните индустриални центрове на страната и в елитарни клубове от рода на Билдербергския. Тогава беше ясно, ако не кой, то поне колко олигарси дърпат конците на бъдещия президент. В сегашния цикъл се стигна дотам, едно милиардерско семейство Коук да задели от бюджета си за кампанията повече, отколкото Демократическата и Републиканската партия взети заедно!
За първи път поне в паметта на сегашните поколения един от кандидатите за марионетка вади ножица и реже конците, а друг вече притежава статус и на кукловод. Ако стане президент, няма ли Тръмп да събере прекалено много власт в ръцете си? В съзнанието на американския елит са много живи аналогиите с Римската империя. Ставащото напомня за кризата на републиката в древния Рим, когато богати сенаторски фамилии (като Юлиите) решават да апелират към обедняващия плебс и лично да поемат магистратски постове. Работата тогава е завършила с подчинение на богатите и Сената на по същество диктаторската императорска власт.
Днес Доналд Тръмп, син на богата фамилия, решава да не използва пиар-специалисти, а лично да подгрява страха от чужденците, расизма, шовинистичните комплекси за превъзходство над целия свят.
Но все още е рано за Мартенските иди (атентата срещу Цезар). Ако Тръмп води борбата на ниво подсъзнание, то няма смисъл да се търсят компрометиращи факти в досието на „самосъздалия се предприемач“, който всъщност е унаследил всичко от баща си и 12 пъти е обявявал фалит, подвеждайки банки и инвеститори. В ролята на Брут влезе любимецът на милиардерите - Марк Рубио. „Нали знаете, човек не може да има доверие на човек с прекалено малки ръце“. Така узнаваме, че всъщност Тръмп имал комплекс на тема къси пръсти и водел дългогодишен спор по този въпрос със списание „Спай“… Ето така се избира главен пианист на световната хармония.
За мен главен герой на предизборната епопея дотук остава 77-годишният Бърни Сандърс. Вместо да сменя мисленето си на всеки 2 години, както е обичайно, той дочака (на достатъчно видим пост на сенатор) младите американци да узреят за неговите възгледи. Той говори едно и също от 1960-те години насам по въпросите на икономическото, религиозното, расовото, половото равенство и военните интервенции. В това има нещо епично.
Още от самото начало на кампанията беше ясно, че той ще тича по все по-стръмно нанагорнище. Поне до края на месеца не бива да отписваме Сандърс, но главното му постижение е, че принуди останалите кандидати да вземат становище по част от проблемите, които дразнят и тревожат прословутите 99% от американците. А те са все типично леви теми. Всъщност за първи път от 1960-те той дръзна да говори за социалния аморализъм на милиардерската класа. Да говори за това, че почти цялото новосъздадено богатство отива в и без това най-богатите, че укриват чрез всевъзможни вратички все повече данъци, а 22% от децата в САЩ живеят в официална бедност. Той е първият кандидат в новата история на САЩ, който публично отказа дарения от богати. Така принуди Хилъри да обяснява, как хем взима десетки милиони от инвестиционните банки, хем не била поемала никакви ангажименти към тях. Със същия коз Тръмп разобличи основните си конкуренти като храненици на милиардерски фондации и даже на конкретни фамилии. Под този натиск лека полека, със задна дата, се „оказа“, че Хилъри всъщност имала резерви срещу ТПТИ и тихоокеанския му клонинг (ТПП) и че даже преди 25 години била срещу дълбоко мразеното в цяла Северна Америка споразумение НАФТА. (Което тутакси беше опровергано със стари кадри в Ютюб).
Така че ако трябва да се залага, бих заложил, че г-жа Клинтън ще се яви наесен, но с много широки пробойни в корпуса.
Засега можем да кажем като един табуиран класик, че американската политика не може по старому, докато американската върхушка не може по новому. От Великата рецесия през 2008 г. до сега обществото се поляризира, а елитите продължават да играят в консенсусна и центристка гама. Междувременно материалното положение на масовия човек или не се подобрява, или се влошава. Лявата реакция е да търсиш организация и изразители, които са отрязали конците, водещи към олигархията. Дясната е да потърсиш закрила при „по-добър“ олигарх. Както впрочем е и у нас.