Острото икономическо неравенство в обществото убива всякаква надежда за справедливост
Миналата седмица излезе нов вид класация на корупцията по света - такава, в която се прави опит да се изчислят загубите на страните заради подкупничество. Твърди се, че България губи 19 милиарда лева годишно заради подкупи. Т.е. излиза, че ако намалим корупцията само с една трета, ще увеличим новосъздаденото богатство с около 8%. При общото мрачно положение в такъв случай сме намерили безкрайно голяма консерва копърка и можем да обявим край на глада. Едновременно медиите оповестиха, че и отварачка за консервата на обилието вече има – това е бавеният от доста месеци законопроект на Меглена Кунева за „предотвратяване на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество“. И двете случки обаче са не-събития.
Първото е рожба на крайно съмнителна методика, която прави точни пресмятания на неточни данни. Второто, поне докато вносителите не демонстрират обратното, е притоплена версия на мерки, норми и агенции, които се появяват вече над 10 години.
В първия случай виждаме тревожно задълбочаване на едно закърняло методическо лекомислие. Пресмятанията на института РАНД са направени на основата на обстойно разкритикуваните по света „Барометър на корупцията“ на „Прозрачност без граници“, International Country Risk Guide и „Индекс за контрол върху корупцията“, които претендират, че могат да преброят всички подкупи и продажби на влияние, без да са разкрили дори един от тях. Вместо това те се базират предимно на „възприятията“ на обществото и на „експерти“ или лични анонимни признания, че респондентът се е сблъсквал с такива потайни действия.
Това е горе-долу като шаманите и свещенослужителите, които съдят за броя на извършените светотатства за даден период по броя и щетите от природните бедствия. („Псувате тайничко, но Бог чува!“). Но слабият интерес на медиите към критиката на тези методи, както и малодушното „мълчание на агнетата“ в академичната сфера води дотам, че подобни класации добиха репутация на божествено всеведение.
Затова вече се правят още по-спорни опити тези съмнителни данни да бъдат използвани за количествена оценка на пропуснати икономически ползи. Подобни „данни“ биват продавани на световните корпорации и като важна информация за инвестиционни проекти в една или друга страна. При цялата им съмнителност не бих изключил да са продаваеми. Те отчасти снемат стреса на висшето ръководство, когато трябва да се поеме отговорност за евентуален провал (например „Реномирани експерти дадоха категорична прогноза, че страната е надеждна“). В САЩ дори е регистриран опит адвокати да използват класацията на „Прозрачност без граници“ като доказателство в съда.
Ако на хората с опит в конструирането на рейтинги и индекси (пишещият тези редове е съавтор на „Рейтинга на българските университети“) се стряскат от възникването на подобни Ватикани на праведността и ежегодните им Urbi et Orbi, в правосъдните среди се чувства недоумение по повод на епичната борба с конфликтите на интереси в тяхната сфера.
Когато в една държава е възможно всичко, не става нищо. Какви са гаранциите срещу злоупотреба с анонимните сигнали? От една страна, магистратската общност не се славят като хора, готови да нарушат комфорта си в името на правдата. Преди години бяха въвели уникално наказание за човек, които доказва, че му е искан и е дал подкуп. Така беше подведен под отговорност румънски журналист, който записа граничарския бакшиш със скрита камера. От друга страна, ако анонимните сигнали без никакви доказателства влизат в регистри, от които никога няма да излязат, те ще могат да послужат като електронизирано „тефтерче на Златанов“. Помним кариерата на Калина Илиева, която оглави фонд „Земеделие“ без диплома за висшист благодарение на - както твърдят медиите - доноси, които е писала до ОЛАФ.
После върви доказвай, че сигналът е бил елементарен продукт на махленска фантазия. Върви доказвай, че страната ти е на дъното на класациите просто защото някой е приложил принципа ignotum per ignotius - обяснение на неизвеството с нещо още по-неизвестно. Ако не знаеш истината, преброй мненията за нея. Парализата на разума и в двата случаи се дължи на нежелание на хората и институциите да се откажат от неработещи, но закостенели формули.
Всъщност модата на тези класации за корупция изгуби началната си свежест. Цъфтежът на тези проекти за борба с корупцията премина още преди 10 години, когато Световната банка беше възглавена от Джеймс Уълфенсън. Като краен неолиберал той не можеше да допусне, че налаганите в развиващите се държави могат да доведат до нещо друго освен до невиждано благоденствие. За съжаление, фактите за десетилетията на „програми за структурни реформи“ са точно обратните - по-бавно развитие, отколкото в следвоенния период на „държавно направлявано развитие“. Включително и за водещите страни.
Това наложи идеологическата палачинка да бъде обърната. В началото на 90-те съветите към света бяха, че корупцията не вреди, а само „помага да се смаже бюрократичната машина“, а подкупите, дадени на чиновниците, „няма къде да отидат освен пак в инвестиции“. Но след 2000 г. пазарниците вече трябваше да обясняват как всъщност основният икономически фактор бил, оказва се, извъникономически. Опирал до манталитета, традициите, морала. Или както партията казваше при късния социализъм, „субективния фактор“. Иначе с материалните условия всичко е наред. И всички се чувствахме виновни. Както и сега.
А как протече правосъдната агония, която продължава вече около 15 години? Тя беше предшествана от илюзията, че когато собствеността премине в частни ръце, всички обществени отношения вече ще са уредени и автоматично ще се балансират, пораждайки като страничен продукт и уважение към закона, и морал, и демокрация. Сега същите групи или съсловия, които се облагодетелстваха от тази илюзия, трябва да обясняват, че обратното е вярно - никакви норми в обществото, включително закрилата на собствеността, не важат, ако няма уважение към закона и работещо правосъдие. И никак не звучат убедително. Съдебната система се кърпи и дозакърпва почти панически. Увеличават се правомощията на изпълнителната и законодателната власт спрямо автономната съдебна власт - и все в името на по-голямата независимост на Темида от политиците! Плодят се агенции като БОРКОР, спецпрокуратури, КОНПИ, КПУКИ. В резултат, да цитирам Анна Заркова, всеки път получаваме похвали, че „вървим в правилната посока“ и „важни стъпки предстоят“...
Общата причина за тези чудновати лъкатушения е парализа на мисълта и волята. Острото икономическо неравенство в обществото убива всякаква надежда за равенството пред закона. А какво е корупцията освен узаконяване на факта, че богатството притежава държавата? Само че малко късно се сещаме.