На 12 април честваме Деня на авиацията
Първата българска въздушна победа над неприятелски аероплан е регистрирана точно преди 100 години. На 30 септември 1916 година към София се е устремил бомбардировачът “Фарман 40” с фабричен номер 3185. Той се числи към 384-та френска въздушна ескадрила, изпратена да подпомага бойните действия на съюзническа Сърбия. Фарманът излита от летище близо до Солун и носи четири десеткилограмови бомби за хвърляне над българската столица. Екипажът на въздушното страшилище са две сериозни имена - френският пилот Морис Роабл и най-добрият стрелец наблюдател на сърбите Бранко Наумович.
Четирите бомби едва ли са щели да нанесат решителни поражения, полетът е целял да изплаши населението. А на двамата е обещано след бомбардировката да прекарат два дни в дантелите на пищни красавици в Малкия Париж. Тогава така наричали пълния със съблазни Букурещ...
Предвкусвайки сладки мигове, нападателите са изненадани от силния преграден огън на българската зенитна артилерия. Според някои историци бомбите потъват нейде из софийското поле, други ги пращат на улиците “Шишман” и “Гурко”, на “Оборище”, на бул. “Фердинанд”. Един факт е неоспорим - българската авиация вече е направила необходимото, за да посрещне неканените гости. От летището на Божурище излитат два изтребителя “Фокер-Е-III” със задача да се изправят на пътя на бомбардировача край Владая. Други три учебни самолета “Албатрос” с картечници били вдигнати над центъра на София.
Като видял зад гърба си българските изтребители, пилотът Роабл казал на Бранко Наумович: “Всяко спасение е изключено, загубени сме.” С виртуозна маневра снижил самолета и се опитал да влезе в маршрута над Искърското дефиле по посока на Букурещ. Не му е било до мечти по Малкия Париж, а искал да се скрие из планинските гънки. Не така мислели неговите преследвачи. Единият фокер се пилотирал от германския инструктор фелдВебел (съгласно немския правопис!) Вагнер, а другия управлявал поручик Марко Първанов. Българинът бил дипломиран преди месеци, пратен на фронта, но върнат да се обучи на модерни самолети.
Пръв атакувал германският инструктор. След него като разлютена оса пуснал огнено “жило” Марко Първанов. Вражеският самолет с надупчен корпус и спрял двигател планира към земята и се разбива “щастливо” край Своге, където леко ранените Роабл и Наумович са заловени и откарани в Софийското комендантство. Там комендантът полковник Свинаров събира заедно четиримата противници от небето, за да застанат... усмихнати пред фотообектива!
За автор на първата българска въздушна победа е провъзгласен поручик (после капитан) Марко Първанов!
Години след случката Роабл и Наумович забравят рицарския жест на българите и се жалват, че били измъчвани и обиждани...
Българският орел капитан Първанов води две неравни битки в небето през 1917 и 1918 година. Далеч зад фронтовата линия е нападнат от 15 вражески самолета. С пробойни и ранен наблюдател (капитан Никола Дремсизов) Марко успява да се върне на летището в Удово. А на 6 май 1918 г. се сражава с три чужди изтребители и се отървава без поражения. За подвизите си през 1916 и 1917 г. Марко Първанов е награден с два ордена за храброст: четвърта степен втори клас и четвърта степен първи клас.
През 1929 година на комисия в състав Марко Първанов, Христо Лазаров и Тодор Рогев е възложено да изследват причините за произшествията и злополуките от 1923 до 1928 г. в наново възраждащата се след войната авиация. Укритите от унищожаване след Ньойския договор стари машини често заглъхват във въздуха, чупят вилки и бутала. Към това се прибавят лошо техническо обслужване и пилотски грешки. Има и жертви поради “неблагоразумие и стремеж към рекорд” или “липса на дисциплина и нарушение на правилника”.
Любопитно е бламирана поговорката “Веднъж стомничка за вода, два пъти, на третия...” Оказва се, че членът на комисията Тодор Рогев и пилотът Георги Василев претърпяват по девет инцидента във въздуха, но с невероятен късмет докосват земята живи!
Пенсионираният въздушен ас Марко Първанов има фирма за търговия със самолетни части. След 1944 г. е арестуван, смятан е за германски шпионин, но приятели повлияват на процеса. Огорчен се връща в родната Берковица, където общината вече е присвоила голямата бащина къща, а в оставените им три северни стаи са се побрали в “дядова ръкавичка” много роднини. Добросърдечният герой от небето над София е принуден да наеме наблизо малка барака, бивш яхър. Години наред напразно пише молби до Народното събрание да отменят несправедливата кражба на жилищния имот. Пише и тревожни писма до приятелите пилоти Юрдан Семенов и аса Радул Милков.
“Нямам вече нито сили, нито нерви да се боря. Понякога ме обземат някои лоши мисли...” Радул Милков му дава надежди: “...много се намъчи, мили Марко! Дано се оправят твоите работи, та да се прибереш в собствената си къща.”
С прекършени криле от житейските бури, изгонен и от схлупената барака яхър, защото народният съдия в Берковица щял да строи на мястото нова къща, авторът на първата българска въздушна победа ляга тежко болен на грижите на майката. Някогашният български орел полита надалеч на 9 февруари 1962 година. Намира приют някъде високо...