Подозрителните поправки в Изборния кодекс ще предизвикат цунами от антидемократични вълнения
Декламирането на назубрени опорни точки омръзва и за три дни
Няколко промени в Изборния кодекс предизвикат повече или по-малко дружна критика на медиите и партиите, включително и на полууправляващата ДСБ.
Обявяването на участието в изборите за задължително за всеки гражданин.
Отделянето на датата на референдумите от тази на изборите.
Отказ да се отварят допълнителни секции в чужбина извън посолства и консулства.
Решението интернет гласуването да се въвежда постепенно и с експерименти.
По-малко шум се вдигна за други немаловажни промени: Премахването на възможността за създаване на местни коалиции в общинските избори; свиване на предизборната кампания в рамките на 21 дни; забраната за публикация през този период на резултати от социологически електорални изследвания.
Преди всичко да си припомним, че тези промени са замислени още от януари 2013-а, когато първо Плевнелиев, после ГЕРБ обявиха, че се налага да бъде повишена избирателната активност. Не можем да сме против това. Активността у нас реално е към 60%, което не е тревожно - неприятното е, че тя постепенно спада с времето и че значителна част от хората гласуват на „анти“основа“, а не водени от надежда. А за политическата стабилност е важно да се поддържа доверието в мирния, законосъобразен начин за определяне на управляващите, както и съзнанието на самите управляващи, че са служители, а не господари. Но това е по принцип. А какво става на практика?
Прие се едно простичко решение: гласуването да стане задължително. Фактът, че само десетина страни по света са въвели такова правило не накара инициаторите да се замислят. Въпросът какви такива „български“ проблеми има в Белгия, Бразилия, Италия, Аржентина, Гърция, Габон, Лихтенщайн и американския щат Джорджия си остава отворен.
И така рецептата бе повече от спорна, но поне ГЕРБ беше последователен и записа в програмата за избори 2014 „задължителното гласуване, ако бъде поискано от гражданите“.
Животът пожела да ги изправи пред възможност да изпълнят думите си. Но „ако бъде поискано от гражданите“ означава въпросните граждани да се произнесат на референдум. Оказа се обаче, че ГЕРБ и РБ имали някои колебания в парламентарните си групи и затова въпросът отпадна от предложените от президента въпроси за допитването. А сега пък след половин година ГЕРБ внесе същата мярка и я прие!
След което като герои на Доньо Донев законотворците се натъкнаха на въпроса справедливо ли е все пак избраниците да задължават избирателите, т.е. своите работодатели, да ги наемат. А също така как ще се правоналага това изискване. С наказания? Мнозинството може да е приело високата ценност на гласуването в Гърция след свалянето диктатурата на полковниците или в Бразилия след края на една от няколкото хунти. Но демокрацията на нас ни я подари Горбачов, а не революция. Тук доброто насила може само да породи контраценност - негласуването да се превърне в жест на свобода и несъгласие.
Второ, факт е, че в половината страни, в които има законово задължение да се гласува, не е определено наказание за неизпълнение, при останалите има предвидена санкция, но на практика тя отдавна не се прилага. Трето, всичко това събуди у по-възрастните спомени за кампаниите на Отечествения фронт в изборния ден, когато звъняха по вратите и питаха „дали минахте вече през секцията“. Малцина можеха да си позволят да бъдат отчетени като резервирани към „народната власт“, както я наричаха тогава.
В крайна сметка вносителите излязоха от положението чрез доста своеобразна санкция: да отпишат неявилите се от избирателните списъци. Отпадналите ще могат да се впишат отново, без да плащат глоба, но ще трябва да общуват с нашата бюрокрация, което наистина си е наказание божие. Ако пък искат да възразят, че са отсъствали по независещи от тях причини, тогава е предвидено пълна програма от чистилището - трябва да осигурят бележка от лекар, от ръководител, (в случай на семеен бизнес това сигурно означава от съпругата).
Ясно е, че на практика малцина ще се запишат отново в списъците. Новите норми ще действат като едностранно пропусклив филтър - веднъж излезе ли човек от избирателния корпус, много трудно ще влезе. Резултатът е, че след всеки избор част от „суверените“, които се били слабо мотивирани, вече и да видят привлекателна нова партия или кандидат, ще бъдат насила привиквани да не се намесват в играта. Обаче нещо не се връзва. Стой, нещо не е наред!
Нали запретнаха ръкави и енергично се заловиха да увеличават активността? Защо накрая като свършиха, виждаме, че са направили точно обратното - намаляват я.
Може би не трябва да търсим логика. Това е неочакван край, като в шеговита народна песен: „У Станкини има, мамо, крива круша - Станка ми е мила душа!“. Крива, мила, важното е да свършва със сюрприз. Ако я търсим, нека си припомним, че Майстор Тричко знае всичко - слага ти дограма, работата му спори, устата си свирка и… накрая се оказва, че дъждът се влива в топлоизолацията.
При обзелата управляващите ремонтна активност да питаш защо кампанията трябва да е 21 дни, а не месец, е направо дребнавост. Декламирането на назубрени опорни точки омръзва и за три дни.
Друга спорна промяна е забраната за местните общински коалиции. Те били „ГМО между антагонистични идеологии и партии“. А националните какво са? Злоупотреби има, но и на национално ниво. Дай тогава да отменим и местното самоуправление. Централизацията може да замете отговорността за корупцията под килима, но няма да я премахне.
Понякога отлагането е по-добрия вариант - като с дистанционното гласуване. Референдумът не достигна законовия праг, а в хода на дебата се изясни, че инициаторите, простичко казано, са лъгали, че развитите страни вървят с пълна пара към интернет гласуване.
Също се чудя като социолог защо трябва да се забранява публикацията на данни от социологически изследвания. Тези данни имат важна функция, която изпълняват толкова добре, че е незабележима. А именно предотвратяват драстичните изненади в резултатите. Подчертавам, че това е полезно преди всичко за управляващата в момента партия. Тя едновременно е съперник в надпреварата и организатор на същата тази надпревара. Ако медиите са създали очакване опозицията да спечели или положението е на кантар, победата на управляващите води пряко към скандал, непризнаване на изборите, дестабилизация. Помним как бе свален Милошевич например. Блокирането на социологията премества твърде голяма власт в медиите, които могат да бъдат използвани за създаване на лъжливи очаквания и оттам - за делегимация на изборите.
В крайна сметка може би законотворците си заслужават възмущението, което ще предизвикат маневрите около референдума на Слави Трифонов (всъщност и на Марешки). Въпросът е: заслужава ли го България?