Четвърт век след обединението си Старият континент продължава да разсъждава за себе си в релацията „ние-те“
Европа на 28 скорости (една от тях - задна, както биха добавили някои по-цинично настроени наши сънародници). Дали това е бъдещето на ЕС? Колко от сегашните проблеми биха били решени по логиката на спасяването поединично? И не загуби ли Европейският съюз някъде по пътя на близо шестдесетгодишното си съществуване като уникален визионерски политически проект част от своите цели, ценности и идеали?
ЕС е преди всичко проект за мир. Тази постановка е толкова базисна, че бе извадена пред скоби - и задълго забравена. Просто защото мирът се бе превърнал в даденост. Днес скобите са разкрити - и конфликтите са налице. Нещо повече:
войната се завърна в Европа – неусетно почти
И докато сраженията на територията на бивша Югославия някак си все още можеха да бъдат вписани в графата „балканско отклонение от европейските ценности“, събитията в Украйна реабилитираха войната не просто като факт, но и като морално допустимо и легитимно средство за решаване на конфликти. А международният тероризъм и „Ислямска държава“ я пренесоха и в европейските столици - в много по-застрашителна форма. Защото не става дума за война между държави (с която евроатлантическата доминация в света относително по-лесно би се справила), а за битка за хора, за тяхното съзнание, за разпалване на радикална антизападна идеология, стремяща се да трансформира различията във война на религиите.
„Подходът назад“ само привидно и временно води до позитиви. В кривото огледало на загубената сигурност връщането към повече национална държава в ЕС се превръща в ксенофобия на ниво общество, в стремеж към етническо и религиозно обособяване и омраза към другия, към различния (в западната част на континента) и към засилване на национализмите и събуждане на позаспали реваншизми (в източната). А пренасочването, съзнателно или не, на тези процеси в посока Русия само допълнително засилва чувството за дежа вю. Достатъчно е да се спомене само твърде странно звучащият призив на бившия румънски президент Бъсеску да се обвържат националистическите стремежи за присъединяване на Молдова с европейските ценности, обявявайки че това следва да се случи до края на 2019 г. - в чест на румънското председателство на ЕС.
Солидарността не е благотворителност, а цената на стабилността
ЕС е замислен и като проект за развитие и просперитет - общностен и всеобщ. Затова се заделят и толкова значими ресурси за вътрешната кохезия на съюза и балансиране на икономическото развитие и социални стандарти на страните. Икономическата криза постави под въпрос и този постулат. И отново не просто като факт, а като тенденция и липса на хоризонт. Загубеното чувство за сигурност, гарантирано доскоро от националната държава, не бе компенсирано от общностните политики. Като става дума не само за национална, но и за персонална сигурност. Глобализацията извади европейските общества от привичния социален и политически уют, рязко увеличи и оголи неравенствата, наруши градените с десетилетия вътрешни социални баланси и ги хвърли в полето на глобалните дисбаланси. Жертва на този комбиниран вътрешен и външен натиск стана друг основополагащ принцип на ЕС - този на солидарността. Бежанската криза ясно демонстрира, че общото в подходите на отделните страни се свеждаше единствено до стремежа проблемът да се прехвърли на съседа - преди или след нас по трасето.
Същевременно казусът „Брекзит“, предоговарянето на условията за членство на Обединеното кралство в ЕС и предстоящият референдум на 23 юни по въпроса
подмениха дебата за бъдещето на ЕС и предрешиха неговия резултат
преди още той да се е състоял. Вместо крайно належащата дискусия за бъдещето на съюза те го сведоха до договореност за бъдещето на Великобритания в съюза. А ангажиментът Великобритания да не бъде част от какъвто и да било проект за по-тесен съюз на практика изправя ЕС пред две еднакво негативни опции - или да изостави идеите за задълбочаване на интеграцията (за което основно ратуват Германия и Франция), или да продължи процеса на вътрешна стратификация и оформянето на различни конфигурации в рамките на съюза. Като и в двата случая ефективността на взимането на решения и провеждане на единни политики ще бъде силно редуцирана.
Четвърт век след обединението си Европа продължава да разсъждава за себе си в релацията „ние-те“. И докато отначало позоваването един за друг като за Изток и Запад, „стара“ и „нова“ Европа изглеждаше елемент от едно инерционно удобство, постепенно стана ясно, че не просто обединението в съзнанието на хората се случва доста по-бавно, но и че редица стари разделителни линии остават - наред с появата на нови. Негативният опит на България и Румъния с вече близо десетгодишния престой в „европейското чистилище“ (запазването на мониторинга, отказът от приемане в Шенген и т.н.) освен вътрешните проблеми на двете страни отразява и наличието на де факто различни категории членство в ЕС.
България не може да си позволи да наблюдава отстрани тези процеси. Тя е максимално заинтересована - и като най-бедна страна, и като външна граница на съюза, изложена на преки рискове за своята сигурност - от повече интеграция, повече равнопоставеност и повече солидарност в ЕС, а не от Европа на различните скорости и конфигурации. Защото това само би
институционализирало нашето периферно положение
Политиката „напред към миналото“ трудно би могла да донесе решения на проблемите на настоящето, но пък залага колизии в бъдещето. Тя е просто израз на носталгия към познатата (но отминала) стабилност. Очевидно етапът на постъпателното, безконфликтно развитие на процесите в ЕС е останал назад. Балансите са нарушени - вътре в държавите, между държавите в ЕС, между Европа и света. Има остро чувство за нарастващи дефицити: на визия за бъдещето - на ниво ЕС, на солидарност - на ниво държави членки, на сигурност - на ниво общество. Ако Европа иска да не се маргинализира, тя трябва да намери пътя към следващото равнище на своята интеграция.
Дали европейската конструкция ще издържи на трусовете по пътя или не - това е въпросът (почти по Шекспир).
*Авторът е бивш заместник-министър на външните работи. Понастоящем е директор на Института за икономика и международни отношения.