Българската политика навлиза във все по-силни саморазрушителни колебания ала Италия през 60-те – 80-те г. на миналия век
В тревожни времена масите оставят инициативата на лидера - без често да разбират, че именно той е дестабилизирал ситуацията.
Според един американски лаф, времето e начинът, по който природата не позволява всичко да се случи накуп. Нашата политика обаче се опита в рамките само на няколко дни да счупи природните окови. По някакъв нов закон трябваше непременно ПФ и РБ да поставят свои несъвместими ултиматуми по повод Изборния кодекс, БСП да поеме курс на активна опозиция и АБВ да напусне управляващата коалиция.
Веднага възникват въпроси. Имат ли общ режисьор правителствената криза и успешния пуч в БСП? Впрочем, думата пуч се прилага, когато бил неуспешен, затова е неправилна. Когато начинанието е успешно, се нарича революция. Главното възражение срещу тази хипотеза е, че би било прекалено очевидно. Сюрпризът на АБВ последва този на БСП в интервал само от два дни. А законите на драматургията изискват връзката да се скрие, вместо да се афишира.
А готви ли се човек на АБВ, примерно Калфин, за общ кандидат за президент на БСП и БСП-люспи за тази есен? Или просто АБВ ревнува, задето БСП най-накрая си връща инициативата в „лявото“ поле? Може би наистина, както се говори, нейни структури напускат кораба и се връщат към БСП? Въпроси без отговор.
Личи, че основните фигури на АБВ някак са успели да изненадат и сами себе си. За необратимо скъсване говори Румен Петков („Тонът в коалицията е арогантен и няма какъв диалог да чакаме повече“), за примирение - Ивайло Калфин („Подчинявам се на решение на партията“), а лидерът Първанов е сметнал за нужно да посъветва Бойко Борисов да ремонтира кабинета и в него да няма партийни лидери. Това включва ли не-лидери от АБВ?
Непосредствените участници в играта произвеждат тълкувания, в които всеки се чувства длъжен да види в кълбетата дим тъкмо това, което неговият контингент от слушатели желае да чува, а не това, което пасва на фактите. С което не добавя и един атом знание към мухлясалите стереотипи. Радан Кънев веднага разконспирира „проруската коалиция“ БСП-АБВ-ДПС. Съпредседателят на РБ Зеленогорски се зарадва, че най-после остават насаме в едно ново „дясно патриотично управление“. С това намекна, че АБВ е лява. Цветан Цветанов пък подчерта градивната енергия на ГЕРБ – някой иска да саботира търсенето на газ в Черно море (с което България ще стане нов Дубай или Сибир).
Всъщност вселенският заговор се свежда до прост спад на и без това ниското доверие в правителството (намаляло от 24% на 20%). Ако вземем за сравнимост само данните на „Алфа рисърч“, това ниво не се отличава от най-кризисните месеци на кабинета „Орешарски“ през октомври-декември 2013 г. (19-20%). Така че участниците в коалицията понасят все повече щети от имиджа на общото си дело. Достатъчно красноречиво е това, че сред избирателите на РБ доверието към собственото им управление достигна едва 30% и почти се изравни с недоверието – 26%. Пак по същите данни, недоверието сред избирателите на АБВ и ПФ е достигнало до 60%.
Електоралните облаци също се сгъстяват. Вече 21% биха гласували за ГЕРБ (3 пункта надолу), а 10% за БСП (2 пункта нагоре). Т.е. наблюдаваме връщане към съотношението 2:1. Такава рязка промяна се е наблюдавала вече два пъти: през пролетта на 2011 г., когато стана ясна безплодността на поредното ни управление и излязоха разкритията за онези апартаменти на Цветанов; през февруари 2013-а, когато улицата се надигна и взе да хули Бойко.
Поучително е да си припомним какво последва. В първия случай на другата чашка на везната срещу Борисов стоеше Станишев, вече изхабен в предишния мандат. Във втория – една загадъчна центристка формула с БСП, бивши сини министри, ДПС и олигарси, която беше успешно саботирана и парализирана. И така рейтингът на ГЕРБ и Борисов се съвзе, носейки успех респективно на президентските избори и парламентарните избори през 2014-а. И двата пъти всъщност Бойко бе спасен от слабостта на другите, а не от собствената привлекателност или алтернативност. Този път обаче съдбата може да не е толкова благосклонна – новият председател на БСП е жизнено заинтересована да се утвърди с нова активност.
Първите изявления на Нинова показват, че тя ще върви с рогата напред. В реч в парламента тя обяви, че до 2020-а свършват еврофондовете и тогава ще лъсне, че всъщност нямаме икономика. Нужно е антимонополно законодателство и българско държавно кредитиране на малкия и среден бизнес. Нужна е реална икономическа политика… Звучи скандално, нали?
Опитът също учи, че Борисов умее да бори кризите, предизвиквайки кризи. Наближава моментът, когато той ще е заинтересован да изпревари по-нататъшното спадане на доверието и да предизвика ново раздаване на картите чрез парламентарни избори. Докато още има шанс да излезе от тях като водеща политическа сила. Тогава отново би бил архитект на кабинета, потушител на нестабилността и т.н. И това може да сработи. Психиката на масите е такава, че в тревожни времена оставят инициативата на лидера - без често да разбират, че именно той е дестабилизирал ситуацията.
Ако сравним последните 3 години със спокойното, почти скучно време на Тройната коалиция и Сакскобургготски, виждаме в нашата политика все по-силни саморазрушителни колебания. Тя заприличва на перманентната правителствена криза на Италия през 1960-80-те гг., когато абонираните за властта партии се ползват с недоверие, а единствената партия с авторитет се казва „комунистическа“ и принципно не бива допускана да припари до централната власт.
С годините зачестяват опитите да се провери теорията за перфектната буря в отделно взета чаша вода. Лидерите превръщат сравнително малък Министерски съвет в лабораторен модел на световната финансова система - толкова сложен ансамбъл, че никой не може да го управлява – нито официално, нито задкулисно. Никой не вярва на останалите, всеки реагира на другите, мислейки само с един ход напред. В света тази композиция се саморазпадна през 2008-а за изненада на собствените си участници. Партийните вождове искат да видят дали това ще стане и тук. Ще стане.
Виновна за тази сложност е една безплодна политическа система, който хронически произвежда само взаимни вражди и награждава раздора повече от съгласието. Затова в парламента попадат все повече на брой партии, чиято репутация се гради върху злословие срещу останалите. За медиите и големият капитал е по-лесно да усилват резонансно ежбите сред различни категории поданици, стоейки в сянка, отколкото да се съберат и да помислят заедно как да поразхлабят примката на шията на народа.
Затова елитът е безсилен да изработи позиция дори по жизнено важни въпроси като новата геополитическа ситуация или ТПТИ. Още този петък на премиера Борисов му предстои на среща на Европейския съвет да удари, без да разбира какво прави, параф върху споразумението с Канада, което ще вкара прословутите търговски арбитражи „инвеститор-държава“ през задната врата и ще обрече развитието на по-малките европейски държави за поколение напред.
Остава да си спомним, че политическата сцена в Италия се разчиства едва с Операция „Чисти ръце“ в началото на 90-те, която изпраща в кошчето на историята оплетените в куп афери християндемократи, продажните социалисти на Бетино Кракси и почти всички Капо на Мафията и Камората.