Колкото и да е преситен със секс пазарът днес, „Невинността на порока“ /ИК „Книгомания“/ не е сборник, който ще остане незабелязан – въпреки че ни връща към литературата от времената на първоначалното преодоляване на табутата. И причината не е само в качествата на автори като Антон Страшимиров, Андрей Протич, Г.П. Стаматов или Николай Райнов, а и в откритията, които са поднесени на широката публика.
Съставителят Алберт Бенбасат ни въвежда в цялостния дух на епохата, когато и познатите ни класици, и по-неизвестни писатели от началото на миналия век „възбуждат интереса на читателя с това, което казват, но най-вече с това, което не доизказват“. Той обаче обръща внимание и на детайли като този, че разказът „Заразена кръв“ /1928/ например е подписан от Клетника Мадлен, псевдоним на Иван Хаджимарчев – авторът на „Овчарчето Калитко“. Оказва се, че авторът на най-известния детски партизански роман е писал и къса проза, в която проследява вълненията на студент, увлечен по морално паднала жена „с белоснежни меса“.
Сред попаденията в сборника са и творбите на Андрей Протич и дипломата Петър Нейков /Magnus/, омагьосани от чара на една и съща жена в реалността – Лора Каравелова. Независимо от това, че прототипите в разказите на Стаматов и Елин Пелин не са така лесни за разпознаване, „Непозната“, „Лида Друганова“ и „Жената със златния косъм“ са сред най-добрите образци в жанра.
Откъс от разказа „На бал“, автор Андрей Протич
„…Преди години, през същия месец и в деня на същия този бал, който и сега посещавах, аз имах с нея своето първо нощно свиждане. Страхуваща се, че аз и да мина край къщата й, може би няма да имам достатъчно смелост да вляза вътре; изпроводила рано-рано родители на бал и цяла измръзнала, тя ме очакваше на отворения прозорец. Цяла трепереща, тя ме хвана за ръка и въведе в малката си уединена стая, която бе окъпана в розова светлина, хвърляна с най-сърдечни благопожелания от малката електрическа лампа с червен абажур.
Тя знаеше, че след свиждането ни аз трябваше непременно да ида на бал, но как изненадана и пленена бе тя, когато ме видя тъй официално, en grande tenue пред себе си!
Целувки нескончаеми, опожаряващи, които събират всичката жизнена сила и енергия в устните ни и омаломощават телата ни! Прегръдки, при които в самозабрава се отдаваме на желанието да се слеем един с друг, та макар след туй – доброволно двойно самоубийство. Не една душа в две тела, а една душа от две души, едно тяло от две тела…
Полулегнала върху широкия диван, със свити под себе си крака, тя като да бе духом отсъстваща, ме държеше с двете си ръце за бузите и повтаряше с безсилен глас желанието си: „Убий ме, убий ме!“ – онова съдбоносно желание, което при любещата жена съпровожда инстинктивното решение да се отдаде напълно на любимия човек и да изживее в екстаз цялата си буйна, бурна, никакъв спир не знаеща натура…“