Трябва време. Нито сме толкова голяма държава, нито някой ни помага. Имаме бъдеще. За мен засега е окей.
Думите са на вече бившия президент на БФС Борислав Михайлов веднага след победата над Люксембург с 4:3 на старта на световните квалификации, поредните провалени през новия век. От онзи мач на националния стадион „Васил Левски“ изминаха 8 години и много неща се промениха, но не в наша полза. Тогава Люксембург бе на 140-о място в света, а ние 74-и. Разликата бе, че отборът от Великото херцогство вече бе поел в посока топ 100, следвайки своя път. Скромната откъм футболни постижения страна бе решена на всичко, за да промени статута си на футболно джудже и да го лепне на някой друг. Нищо подобно не предвещаваше за такава промяна през 2006 година, когато тимът заемаше 195-о място, изоставайки дори от Сан Марино, Бутан и Кайманите. Днес всичко е толкова различно. България се свлече с 13 места в ранглистата на ФИФА след онази драматична победа с 4:3, докато Люксембург (89) се изкачи с 41. 600-хилядната държава само преди година игра бараж за Евро 2024, загубен от Грузия, докато ние затворихме квалификации без нито една победа, исторически крах за „трикольорите“.
Логичният въпрос е как 20 години по-късно Люксембург ни настигна и вече е на едно ниво със селекцията на Илиан Илиев? Всичко започна през 2001 година, когато поражения с по 0:9 не бяха новина за джуджето.
През 2001 година Люксембург не разполага с професионални играчи, затова създава футболно училище, в което специално обучение получават талантите. Целта е по-късно те да излизат в чужбина, където развитието им да продължи. В основата на проекта пък е Анри Рьомер, който по това време е начело на Люксембургската футболна федерация (FLF). По-късно щафетата поема настоящият ръководител Пол Филип, който вече 20 години ръководи процесите в местния футбол.
Благодарение на проекта от началото на новия век, страната разполага с десетки футболисти, играещи зад граница. Само 2-3 от националния тим се подвизават във вътрешния шампионат в момента. Люксембург пък се гордее с играчи, собственост на „Бенфика“, „Байерн“, „Динамо“ (Киев), „Кьолн“, „Майнц“ и други. Футболните клубове в страната вече са над 100 при близо 45 000 регистрирани футболисти. И всичко това в държава с 600 000 души население. Нормално и целите вече да са различни. Голямата мечта си остава участие на европейски или световни финали и докато преди 20 години това звучеше невъзможно, днес звучи дори по-логично от място на България на голям футболен форум…