За кокошка няма прошка, за милиони - няма закони, е казал мъдрият ни народ. Крилатата фраза бе възпята по времето на мутро-барока и бързо се превърна в слоган на българската действителност, та чак до днес. Въпреки че първоначално буди лек присмех, в нея всъщност се крие гениалността на простотата.
Може да го потвърди всеки български гражданин, който си е имал вземане-даване с родните власти (повече даване, почти никога вземане).
От МВР съобщиха, че са ударили казан с 4 кила ракия на 80-годишен старец.
Нахлуването в дома на дядото вероятно е по съседски донос, но това е плод на друг размисъл. Друго си е към края на живота ти да ти отнемат от малките радости, само защото така казва законът. И не говорим за промишлени количества, а за няколко шишенца за лични нужди. Да отнемеш ракията на старци по селата е почти равнозначно на това да им отнемеш всичко. Халал да са им четирите кила ракийка, както се вика. С миши стъпки громим престъпността в държавата и даже гордо го съобщаваме.
Същото важи за клетите, чиито домове и животни изгоряха като факли в юлските пожари. Дадохме 100 БТР-а на Украйна, защото "България няма нужда от тях", докато пред очите на хората целият им живот рухва и става на пепел.
Държавата е ампутирана и нека си го кажем направо - техника няма. Налага се млади момчета доброволци да влизат в огъня и рискуват живота си, за да спасяват и малкото останало на селските отрудени хорица.
Междувременно политиците, потънали в градската си илюзорност, тотално са загубили връзка с реалността. Не е изненада ниската избирателна активност - тя е само огледало на това колко народът се е отвратил и отдалечил от властимащите.
Те, заети с това да ни занимават единствено със себе си от сутрин до вечер, отдавна са забравили над какво трепери Малкият човек. Онзи, който се бори за насъщния си и умува как да свърже двата края.
За него след изпепелена къща и две изгорели агнета живот няма. За него две шишета с ракия са много. За него трагедия е, че завод след завод затваря врати и работа в бедните райони почти няма. Инвеститори масово хлопват кепенците и се изнасят в други държави, очевидно виждайки доста по-добри условия за развиване на дейността си. Тогава общините се превръщат в най-солидният работодател, а там, както знаем - не влиза да работи всеки и позициите са запазени за определени хора до пенсия.
Обикновеният човек спря да се екзалтира от разприте на големите и съвсем очаквано ги наказва със своето отчаяно и примирено безразличие.
За обикновения човек беда е, че в половин България (в 21 век) има режим на водата. Че токът непрекъснато гасне и гори електрически уреди, а електро-разпределителните гиганти се гаврят с тях, искайки доказателства за това.
За малкия човек проблем е липсата на елементарна битова перспектива и съществуването по ръба на санитарния минимум.
А през останалото време? Държавният апарат активно действа да го досъсипе. Напълно законно, разбира се.