Не знаят какво е "кале", иманярите знаят
Невежите са от Окръжния исторически музей в Русе. Заместник-директорът Димитър Станчев и главният уредник Димитър Иванов
През 1983 г. като млад журналист ме командироваха в русенското село Копривец. Там течеше археологически скандал. Бригада иманяри твърдеше, че под Змей кале лежи баснословно съкровище. На мястото пристигат специалисти от Окръжния исторически музей в Русе. Заместник-директорът Димитър Станчев и главният уредник Димитър Иванов. Двамата оглеждат и хвърлят тежка клетва. Ще си отрежат ушите, ако под краката им има каквато и да било старина!
Как са взели дипломи, без да знаят, че думата "кале" означава "крепост, твърдина" и винаги маркира археологически обект?
При едно пътуване до Турция Мустафа Акиф Хасанов попада на мистелиозен старец. Онзи му показва "личния тефтер" на Вълчан войвода, в който са описани неговите хайдушки трезори. Според посветените те са над десет и носят кодови имена. "Биволът" е в Родопите, "Магарето" в Странджа, "Камилата" до Маслен нос. "Жената" пък се спотайва край русенското село Копривец, откъдето е Мустафата.
Той се връща и започва щателни проучвания. Стига до заключението, че "Жената" лежи под Змей кале – баир на пет километра югоизточно от селото. На 21 март 1983 г. с неколцина аркадаши нашият Шлиман се качва на копривешката чука. Няма грешка, потребните знаци са налице: "Камък с кръст и глава", "Камък със слънце" и "Камък план на обекта".
На 16 април 1983 г. търсачите удрят първата копка. Откриват стена с дебелина три метра. Пипнахме "Жената", възкликват мъжете. Стефан Славев, тогава първи секретар на Общинския комитет на БКП в град Стражица, разказва:
"На 24-ия час след разкриването на стената иманярите ме намериха и ме запознаха със случая. Бяха много изненадани, че са попаднали на голяма археологическа находка. За иманяри – иманяри са, това никой не може да го отрече (и те самите не го крият), но им прави чест, че веднага сигнализираха за случая."
Междувременно на Змей кале кипи трескава работа. Бригадата надхвърля 30 души, копае се на смени, щабът заседава в мотел-ресторант "Люляците" в подножието на баира. Кирките разкриват внушителна твърдина. Зидовете са двуредни дялани блокове с пълнеж от трошен камък и хоросан. В пръстта се валя керамика, излизат човешки и животински кости. Съкровището обаче още не се показва.
Обектът е посетен от представители на Археологическия институт при БАН и Националния институт за паметниците на културата. Геофизично проучване открива монетна находка. За разочарование на иманярите парите са медни и на брой само 40. Мустафа Хасанов обаче е категоричен – тефтерът на Вълчан войвода не лъже!
Той решава да се обърне към най-високо място. На 1 август праща изложение до Георги Йорданов. С него посвещава в делото председателя на Комитета за култура. Информацията е изключително прецизна, приложен е и снимков материал. Ето най-същественото от този паметен документ:
В първото помещение – като се слезе по стълбите долу, входът на което е зазидан с хоросан, ще се открият останките на 760 човека (хората, знаещи за скривалището), всички избити в коридора, стените на който са изпръскани с кръвта им. Във второто помещение, на което входът е също зазидан с хоросан, ще намерим оръжието, което Вълчан е събирал, за да освобождава България от турско робство. В третото помещение, намиращо се в дъното на подземието, на което входът е зазидан с кал за разлика от другите, така както е и предпазната стена пред външния вход – ще се намери съкровището, складирано от Вълчан, състоящо се от много сребро, пръснато по пода на помещението, и зад него – едно количество от около осем (8) тона злато в накити и брилянти.
Няма кой да чуе! Георги Йорданов отпуска морно тяло на плажа в "Евксиноград" и не му се занимава с глупости. В отчаянието си търсачите решават сами да "отворят крепостта", за да намерят пътя към самия трезор.
С обредна гощавка дружината омилостивява злите сили и влиза в калето. Поема навътре като в Храма на обречените, защото на всяка крачка дебнат коварни капани. Някакъв камък се подава от стената. Един от мъжете предпазливо го докосва и таванът се сгромолясва. Жертви няма. Няма го обаче и хайдушкото злато. Не осем тона – нито зрънце за кадем.
Под стените на Змей кале някога е минавал пътят за Марцианополис, античен град близо до Девня. Твърдината е част от защитен пояс срещу първите набези на славяни и прабългари. През Средновековието крепостите нарушават римската традиция на строеж върху равна площ. Издигат се на естествено укрепени места като копривешката чука. След създаването на Българската държава укреплението е използвано и от нашите деди.
Много по-късно по тези места наистина е бродил Вълчан войвода. Родом от лозенградското село Паспалово, той води дружина в края на XVIII и началото на XIX век. Висок, едър, с дълга гарванова коса, гайтанлии мустаци и светли гълъбови очи – така го портретуват старите хроники. Подпомогнат от дружината на Стоян войвода, действал главно в района на Странджа по пътя Цариград – Виза – Силистра. Оттам минавали богатите търговски кервани.
Вълчан шетал обаче и на север от Балкана, чак до Дунава. Според преданието при него отишъл Поп Мартин войвода, когато жена му била отвлечена от русенския паша. Двамата отмъстили на насилника. Парите Вълчан раздавал на бедните, а една част закопавал за подготовка на въстание.
Днес табела пази обекта от кирките.
Изконна мечта на всеки иманяр е да намери златото на Вълчан войвода и павура на поп Мартин. Павурът обаче е далеч по-ценен, защото обладавал вълшебни свойства. Копривешките търсачи били склонни да поделят златото с държавата, но за попската реликва и дума не обелват. Искали да я запазят за себе си.
Не са знаели, че препатилият иманяр дядо Данчо след дълги години дирене римувано въздъхнал: "Вместо павура хванах поп Мартин за…"