Асен Блатечки: Аз съм изял най-много шамари от Стефан Данаилов

Асен Блатечки се наложи като един от най-търсените и харесвани актьори у нас, а вече се изявява успешно и като режисьор. Не толкова известно е, че той е четирикратен шампион на България по карате. Влечението му към спорта идва от баща му, който е бил гребец в „Олимпийски надежди“, а двамата му дядовци също са имали  успехи в бокса и плуването. Още от дете, Асен започва да тренира джудо, плуване и хандбал, но паралелно се увлича и по рисуването, дори мечтае да стане художник. По-късно решава, че за неговият темперамент, професията на артиста е много по-подходяща.  Приет е от първия път във  ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Той прави много запомнящи се роли в театъра, както и в киното. Сред по-известните му роли са тези в „Шивачки“, „Мила от Марс“, „Маймуни през зимата“, „След края на света“, а участието му във филмите на Стефан Командарев – „Посоки“ и „Съдилището“ му донесе признание и извън границите на страната ни. Блатечки е познат и с ролите си в телевизионните сериали „Морска сол“, „Стъклен дом“ и „Фамилията“, както и с изявата си като жури в „България търси талант“. Обичаният актьор има две деца – дъщеря Катерина и син Борил.

- Асене, как стартира новият театрален сезон за теб – в кои постановки можем да те гледаме и работиш ли над нови роли?
- В момента репетираме една нова пиеса - „Ревност“, на Сам Бобрик, в която с Мария Сапунджиева играем мъж и жена. Участват също Стефан Иванов и младата актриса Пепа Николова, а режисьор е Борислав Чакринов. Премиерата ще бъде на 28 септември в Бургас. Иначе, продължавам да играя в  „Умопомрачение“, „Мръсното копеле“, „Баща ми се казва Мария“… С колегата ми Ники Урумов, освен в „Мръсното копеле“, си партнираме в още две представления – „Хайде да убием Матилда“ и „Двама, четирима, секс - има“, което е с много забавен и завъртян сюжет. В Малък Градски Театър „Зад канала“, играя в „Зимата на нашето недоволство“. Ще снимам и в нов сериал, но още е рано да издавам подробности. Предстои да излезе и филма на Светльо Овчаров – „Залог“, в който участвам.

- А какво да очакваме от теб като режисьор? След успеха на „Бензин“, обмисляш ли негово продължение, или нов игрален филм?
- В началото имахме идея веднага да направим продължение на „Бензин“ и дори измислихме сценарий, но после реших, че няма смисъл. Мисля за нов игрален филм, като този път ще е в някакъв по-шашав комедиен жанр. Като режисьор в театъра, в момента работя над продължението на „Баща ми се казва Мария“ - „Ергенско парти“, което ще е със същите актьори. 

- Ти си сред студентите на големия Стефан Данаилов, които описаха спомените си за него в книгата „Колко е лесно да бъдеш обичан“. Сигурно наистина не е трудно да обичаш човек като него?
- Него наистина е много лесно да го обичаш, обичат го даже и тези, които не бяха негови студенти. Много широко скроен. Например, когато се бунтувахме против комунистите, вдигахме стачки и се бяхме барикадирали  в института, а той дойде и стовари  две щайги с ядене. „Ето деца - да имате да ядете, да не умрете от глад!“ А тогава Мастера беше партиен секретар и от най-видните членове на партията, но това не повлия изобщо на отношението му към нас. Когато Ламбо сядаше някъде на маса и поръчваше два пъти от цялото меню, после хапваше само две-три неща, а останалото беше за компанията. Искаше да е пълна масата, но не за да плюска той. Има един хубав негов лаф: „Ако не можеш да платиш цялата сметка на една маса, никога не сядай!“ Чувал съм, че и Парцалев също е бил толкова широко скроен и е черпил всички.

- Стефан Данаилов е известен и с голямото си чувство за хумор. Имаш ли много забавни истории с него?
- Имам много такива спомени и смешки, той се бъзикаше много. Наистина имаше много хубаво чувство за хумор. На колегите в нашия курс често им викаше Васил, или Петър, а нямахме нито един с такова име. Към Башар понякога се обръщаше с Василе, а към Иван Бърнев – с Петре. Знаеше им имената, но се шегуваше така. Той беше страшен добряк и не го е правил гадно, или обидно. Имаше един смешен случай, когато в първи курс правехме откъси от „Тютюн“ и аз трябваше да играя Борис Морев. На изпита реших, че трябва да съм с прошарена, побеляла коса и си я боядисах бяла, а освен това се накичих с пръстени и ланци. Като се появих на сцената и чух откъм него: „Ейц, ейц, ейц!“ Като свършихме и Ламбо започна да ме гони да ме пребива в коридора! После ми каза: „Добре, че като свърши ме заболя сърцето, иначе щях да те пребия! Ти идиот ли си!? Всички знаят, че си на 20 години!“ Не му хареса идеята ми за бялата коса, но изкарах изпита. (Смее се). 

- А какъв беше успеха ти при завършването на ВИТИЗ?
- Завърших ВИТИЗ с пълно шест! В гимназията успехът ми беше 3, 64 – там не ми се учеха тези неща – знаех, че няма да се занимавам с нищо такова. Като си говоря с дъщеря ми и й казвам, че е много важно да правиш това, което искаш, защото тогава се хвърляш наистина в него.

- Въпреки огромната си слава – Мастера, както го наричахте студентите му, не се държеше като голяма звезда. Той успя ли да предпази и вас от звездоманията и кои негови уроци няма да забравиш?
- Той ни учеше на занаят – много съм му благодарен за това. Всеки в тази професия работи според таланта и характера си, но най-важното е да бъдем хора, защото това е отборна професия и трябва да можеш да мелиш с другите хора. Как да се правиш на звезда, когато точно Ламбо ти е учителят –  нелепа работа! Той е единствен, а ние сме много. От моя клас няма нито един, който го е хванала тази болест. Неговото поведение не беше на звезда, както и на другите големи актьори от тези години – те не се правеха на звезди.       

- Стефан Данаилов каза преди години в радиоефира, че се гордее с теб. Това ли е най-хубавият комплимент, който си получавал от него?
- На мен лично не ми го е казвал. Спомням си за думите, които ми каза след една сцена в „Стъклен дом“. В нея, той трябваше да ми бие шамари и направихме 15 дубъла! Мразеше фалшиви шамари и ме шляпаше здраво с тежка ръчичка. (Смее се.) Като свършихме и ми каза: „Браво бе, всеки на твое място, щеше да ревне!“ Толкова много шамари е удрял само на мен.

- Ти си режисьор на много известни постановки. Коя от тях определяш като най-успешна и се играе най-дълго?
- Не знам, имам доста, които са играни много, но като минат 100 представления и ги свалям, защото вече не ми е интересно и не гоня рекорди. Мисля, че едни от най-хубавите са „За мишките и хората“ и „За Господ - забранено“, по текст на Мартин Макдона, авторът на „Самотният запад“ и „Побъркани от любов“. 

- Койна Русева и Калин Врачански признават, че много обичаш да ги разсмиваш на сцената и им правиш номера, а случва ли се и те да ти отговорят със същото?
- Калин се опитва да ми прави номера и ми е много забавно. Това е част от нашата професия – театърът е живо изкуство. Аз не си измислям вкъщи някакви номера, но ако ми се отдаде възможност и ми вдигнат топката - няма да пропусна. (Смее се.) Двамата с Койна са много отдадени в работата, но са ми много смешни, като казват, че никога не се разсмиват на сцената, а даже със сълзи са плакали понякога. Когато попитаха моя приятел и колега Калин- „Как е да се работи с Асен Блатечки?“, той каза, че аз имам една свръх задача - разсмей партньора! Него съм го разплаквал от смях в „Когато котката я няма“, а Койна - колко пъти… Даже, когато играем много сериозни неща и тя ми вика: „Моля те, само тук не ме разсмивай!“

- Спектакълът ви с Койна Русева „Омразна любов“ беше приет много възторжено от публиката. Койна признава, че още при първата ви среща е била много впечатлена от мъжкарското ти излъчване и харизма. А ти какво си помисли, когато я видя за първи път и има ли истина в легендите за нея, че е като „Ледената кралица“?
- Като я видях и много я харесах! Беше страшна мацка - най-красивата в института. Аз тогава бях в първи курс, а тя в четвърти - в най-добрия випуск на Коко Азарян ; бяха звезда до звезда - Стефан Вълдобрев, Стефка Янорова, Касиел, Лилия Маравиля, Мариус, Камен Донев, Койна... Не че тя е чак толкова по-стара от мен, просто аз бях войник и затова тя беше в по-горен курс. Иначе сме на едни и същи години, тя е само няколко месеца по- голяма и я сбърквам от бъзик по този повод. Койна е супер добър приятел. Освен, че играем често заедно в театъра, с нея се снимахме и в сериала „Морска сол“, който беше 54 серии. На мен тя изобщо не ми е ледена, по-скоро е мегаемоционална, като буре с барут.

- Как изкара лятото – успя ли да релаксираш пълноценно?
- О, да! 20 дни бяхме на море с Борил - на един къмпинг и беше много хубаво. Миналата година ходихме с него и каката (Катерина-б.а.) и пак си изкарахме супер. На морето карахме сърф и джетове, а и плувахме много. Голям кеф! На къмпинга бяхме аз, Борил, Гъмов и Дънди – 20 дни! Можеш да си представиш какво беше - нон-стоп простотии и смях. 

- Борил прави ли много бели?
- Не, в никакъв случай не прави. Много добро детенце е - естествено момче, изключителен добряк. Сега тренира джиу-джицу. Има три медала от три състезания - почна с бронзов, след това сребърен, а на последното взе злато - може да спира вече! (Смее се.)

- А той проявява ли вече артистичен талант?
- Абсолютно. Според мен е много артистичен. Всякакви неща, свързани с изкуство му се отдават и са му интересни. Почти сигурно ще се занимава с това – прави пластики и скулптурки от всичко. Сега е в музикалното училище, пее много добре и свири на китара.

- Борил по какво прилича на теб и по какво на майка си – Диляна Попова?
- На мен като че ли на външен вид, а по характер е по-скоро като майка си, много е добър – супер добър. Като бях на неговите години бях доста по- голям разбойник, но тогава беше и друго време. На неговата възраст се прибирах по тъмно, а днес вече не можеш пуснеш детето си да играе само на улицата – просто навън няма други деца! Ние на тези години сутрин се събуждахме и веднага тичахме навън за да играем на топчета и фунийки. Влизах у нас само за да взема филия с лютеница и пак навън.

- Ще гласуваш ли и избрал ли си вече твърдо кого ще подкрепиш? На теб предлагали ли са ти да станеш част от някоя партия?
- Избрал съм. В по-подредени държави е ясно, там гласуват по партийни модели – едните са демократи, другите са консерватори и знаеш, че ако тези, за които си гласувал се справят добре, пак ще ги подкрепиш, а ако не се справят – за другите. При нас не е така – има хиляди партии и постоянно излизат някакви нови, но от друга страна винаги е добре да идва нещо ново и по-младо – нова енергия. Трябва да има промяна, иначе затъваш в едно блато и от там мърдане няма, видяхме го вече. Всеки път, като наближат изборите и някой се присеща да ме кани, но явно не се е появил правилният човек с правилното предложение. Много мръсно нещо е политиката и дори супер чисти хора с чисти намерения да влизат в нея и тях също ги омаскаряват и нищо не могат да направят... Виждам хора, които се отказват от партиите си, защото казват, че са отишли с едни намерения, а се оказва друго.

- Покрай професията ти се налага често да шофираш, караш и мотор. Какво си мислиш, когато гледаш тези ужасяващи катастрофи напоследък и дрогираните шофьори?  Как си го обясняваш?
- Как да си го обяснявам – гледам всеки ден такива неща. Постоянно виждам катастрофи, заспали тираджии минали през мантинелата... Дотам сме се докарали заради дисциплината, не го казвам с лошо, но ние сме див народ. Трябва да има контрол, иначе българинът казва: „Да бе, да!“ и си прави каквото иска, но това не може да е за сметка на умрели хора! Ако се направят нещата, както е в други държави – да взимат книжката и да вкарват веднага в затвора – няма да е така. И така – на надрусани и пияни, като им вземат колите и книжките, ситуацията на пътя ще е различна, но някой трябва да вземе и изпълни това решение.

- Признаваш, че по време на пандемията за първи път си изпаднал в депресия. Колко време ти трябваше да се измъкнеш от нея?
- При мен беше докато започна да работя, защото неусетно и по собствено желание съм се превърнал в тотален работохолик. Най-голямо удоволствие ми доставя работата и това да съм с децата, а като ни отнеха възможността да играем в театъра и бях изпаднал в безтегловност, но не съм стигал до лекарства и чашката. Ако това беше продължило, сигурно щях да си сменя професията, обаче като ни позволиха да работим пак и нещата се оправиха. Приятелите също са подкрепа, а в такива моменти  човек разбира кой му е ценен и истински приятел. Изведнъж някакви хора стават абсолютно безсмислени, а за други разбираш, че са дори по-ценни отколкото си мислил, че са, като отношение и подкрепа. Имам доста истински приятели и съм щастлив човек в това отношение. 

- В какво вярваш?
-Вярвам в доброто и в това, че като направиш добро то ти се връща. Не съм религиозен, имам съпротива към всичко което разделя хората. Не го разбирам – как може да разделиш християни от мюсюлмани. Всички сме хора, с какво например жената е по-малко от мъжа, или цветнокожият от белият?! Всички сме еднакви.

TRUD_VERSION_AMP:2//