Българското общество „гълта“ политически послания от магьосници, които му обещават чудеса
Електоратът е позициониран като публика, а политиците се възприемат като медийни коментатори
През горещото лято на 1991 г. в специализираното списание за демокрация „Journal of Democracy“ излиза една статия, която поставя философския въпрос „Какво е демокрацията … и какво не е“ (с автори Филип Шмитер и Тери Карл). Оттогава изтече много вода и периодично, когато има политическа криза (както у нас от лятото на 2020 г.) винаги има дилема дали демокрацията е най-добрата политическа система за управление и може ли с демократични средства да се излезе от политическа криза.
Съвременната политическа демокрация е система на управление, при която управляващите биват държани отговорни за действията си в обществената сфера от гражданите, действащи непряко чрез конкуренцията и при сътрудничеството на своите избрани представители. Това определение, което най-често се използва от социолози и политолози, принадлежи на Джоузеф Шумпетер. Коректният цитат е, че демокрацията е „онази институционална уредба за постигане на политически решения, при която политическите представители придобиват властта да вземат политически решения чрез конкурентна борба за вота на хората“ (Capitalism, Socialism and Democracy. London: George Allen and Unwin, 1943, р. 269). Десетилетия по-късно приемаме някои аспекти на класическия процедурен подход към съвременната демокрация (силата на бюлетината при избори), но се различаваме основно в доминиращия акцент върху отчетността на управляващите пред гражданите и уместността на механизмите на конкуренция, различна от избори (силата на бюрокрацията и на правосъдието, които не се явяват на избори).
Това, което отличава демократичните управляващи от недемократичните, са нормите, които определят начина, по който първите идват на власт, и практиките, които ги държат отговорни за действията им. С езика на нашата Конституция, приета през 1991 г., – демократична и правова държава (Преамбюл).
Политическите процеси през 90-те години на ХХ в., които промениха света след края на Студената война поставиха на изпитание класическите разбирания за механизмите, по които функционира либералната демокрация. Така френският политически философ Бернар Манин в книгата си „Принципи на представителното управление“ (Bernard Manin, The Principles of Representative Government. Cambridge: Cambridge University Press, 1997) предлага нов прочит на концепцията за демокрацията нар. „аудиторна демокрация“. Той търси нова форма на демокрацията, защото е недоволен от онази демокрация, която описва Шумпетер, при която има постоянни избори, между които има периоди на мълчание от страна на гражданите избиратели, от една страна, и демокрацията на участието, която насърчава граждани постоянно да вземат участие в решаването на политически проблеми (партиципаторна демокрация). Манин предлага „среден път“ – аудиторна демокрация, която израства от теорията за представителната демокрация и управление.
До края на Студената война в т. нар. Западен свят е общоприето, че политическите предпочитания на избирателя могат да се обяснят с неговите социални, икономически и културни характеристики. Според Манин това вече не е вярно. При избори на всяко ниво приоритет става личността на кандидата. Във всеки изборен цикъл гражданите лесно сменят политическата си идентичност като гласуват в зависимост от приемането или отхвърлянето на личните качества /възгледи/ на кандидата.
Гласуването е за определено, медийно създадено лице, а не за партия или за платформа / идеология. В съвременните демокрации авторът открива, че има тенденция към персонализиране на властта, а електоралната стратегия се изгражда около фигурата на лидера на политическата партия или коалиция. В същото време партиите все още играят важна роля, осигурявайки по-специално такива ресурси, необходими за успешни избори, като социални връзки, привличане на финансови средства и доброволен труд, но сега те се превръщат в инструменти, които служат на лидера, а не обратното.
Според Б. Манин преди повишаване на ролята на медиите в западните демокрации политиката е била отговорност на гражданите, те са имали право да участват в нея и са използвали това право. Впоследствие политиката постепенно става част от „външния свят“, който гражданите наблюдават само отвън - светът на политическите лидери се отдалечава толкова много от света на обикновените избиратели, че се превръща в спектакъл, нещо, което се случва на далечна сцена. По този начин либералната демокрация превърна избирателя в „зрител“, а тя става аудиторна демокрация.
Съвременната демокрация вече е специфичен тип демокрация, при която електоратът е позициониран като публика, а политиците се възприемат не като класически политици, а като медийни коментатори или медийни експерти, предлагащи различни политически шоута на електората, вместо реална политическа борба и дискусия на алтернативни политически решения. Комуникацията между такива медийни експерти-политици и електората се гради на лично доверие, тъй като много участници в политическия процес разбират, че днес е трудно да се правят планове за бъдещи действия за поне един изборен цикъл в бързо променящия се свят.
Какви са ползите от аудиторната демокрация? Избирателите (електоратът) постоянно е в медийното поле, в медийния дневен ред, така че прави избор в полза на кандидат/партия, не ръководейки се от социалната, културната, политическата или икономическата си идентификация, а в зависимост от обстоятелствата подкрепя или не подкрепя този или онзи кандидат/партия в атрактивни предавания и формати. Политическите представители не само формират сами готови политически конструкции или шаблони по различни въпроси за избирателите, но активно формират и общественото мнение и участват в преодоляването на различни социални разделения. Така обаче се заличава разликата между политическите представители и коментаторите и не е ясно кой в коя роля говори от екрана. Кандидатите/партиите могат да се свързват директно с избирателите без различни посредници и това води до появата на медии, които представят една гледна точка. Масовите партии умират в аудиторната демокрация, според Манин, защото вече нямат монопол върху политическата борба за власт. Намесили са се електронните медии.
А какви недостатъци на аудиторната демокрация могат да бъдат изтъкнати? Избирателите (електоратът) като потребителска публика не избира кандидат/партия с конкретна политическа програма, а дава свободно тълкуване на предизборната програма и одобрение на всякакви действия след изборите, които могат да предизвикат медийно внимание. Кандидатите/партиите в аудиторната демокрация не са политически представители на електоралното/гражданското мнение, а просто съществуват като пълномощници. По този начин оправдават и поведението си. Има голяма вероятност избирателят да се превърне в зрител, който „поглъща“ политическото шоу, за което е гласувал, следователно има проблем с подмяната на „шумпетеровата“ демокрация (реализирана чрез избори) в поведение, при което гражданите спират да участват в митинги, събрания и манифестации и престават да се интересуват от политика като цяло. Тогава телевизията и/или социалните мрежи стават единствен канал за комуникация между гражданите и политиците.
В момента българското общество „гълта“ политически послания от магьосници, които му обещават чудеса, но аудиторната демокрация, за съжаление, не изисква простота, а лаконично представяне на идеи и решения. Дано разговорът за бъдещето на българската демокрация да не остане само в аудиториите на Университета!