Народното събрание не е чиновническа манифактура за законодателна конфекция, а демократичният политически форум на нацията
Когато мачкаш безпринципно докато си на власт, това ти се връща като бумеранг, когато паднеш от власт
През 1959 г. именитият английски писател Ивлин Уо („Завръщане в Брайдсхед") разказва в писмо до съпругата си Лаура впечатления от колониална Африка. По онова време британска Кения е раздирана от кървавите сблъсъци, станали известни по света като „въстанието Мау Мау" - анти-колониална, но и вътрешна междуособица сред коренното население, в която водеща роля имат племената кикуйо, меру и масаите. За някои от масаите - пише Ивлин Уо - това бяха прекрасни времена. Колониалната власт ги прати да разоръжат племето кикуйо, а те се върнаха гордо с кошници, пълни с отрязани крайници.
По пътя на асоциациите към този исторически епизод ме отведоха скандалните закани на новоизлюпения депутат Тошко Йорданов, който неприкрито заплаши журналист с рязане на крайници, макар и несръчно прикривайки се зад кръчмарското клише за „Крумовите закони“. Ако излезем от буквалните сравнения, които в този случай естествено са неуместни, а потърсим белезите на самото явление, сходствата са повече от различията. Трибализмът, т.е. племенното мислене, са в основата на всяка примитивна политическа култура. Светът е умален до размерите на племето, всички, които са вън от племето, са врагове от други светове. Врагът трябва да бъде подчиняван и унижаван, а териториите му – опустошавани.
Господства правото на силата, а не силата на правото. Няма дискусия, а крясък. Режат се крайници, а не се сблъскват каузи и идеи. И всичко е лично - как единият вожд погледнал накриво, пък другият бил бесен. Политиката е сведена до междуличностна битка за контрол над власт и ресурси. Това е африкански тип политика. Такъв е и до днес и преобладаващият модел на африкански парламентаризъм, само че дегизиран с бутафорните средновековни перуки и тоги на парламентарните босове, заимствани от някогашните метрополии.
В българската политика не от днес тече процес на африканизация. И, за съжаление, първите стъпки на новоизбрания парламент подсказват по-скоро задълбочаване на този процес, отколкото преодоляването му. Не става дума за бурните страсти – те са нормални в дейността на една парламентарна институция. Въпросът е за политическата култура и манталитетните особености на депутатския корпус.
Още през 2009 г., когато мнозина от днешните „активни борци“ срещу ГЕРБ славословеха харизмата на Бойко Борисов и възхваляваха анти-парламентарното поведение на тогавашната нова власт, предупредих в серия от публично огласени анализи за няколко зловредни тенденции: превръщането на Народното събрание в пасивен регистратор и гумен печат за волята на премиера; рязкото снижаване на качеството на законодателния процес, оправдавано с авторитарни твърдения, че парламентът е празна говорилня и че законите трябва да се гласуват без много приказки; свеждането на другата основна функция на НС – парламентарният контрол, до досаден апендикс. И редица други.
Тези тенденции се задълбочиха през годините. Онези, които пламенно ги възхваляваха тогава из телевизионни студия и мазни соарета, за да се харесат на новата власт, впоследствие обърнаха палачинката. Но приносът им за ерозията на парламентаризма остана. Днес, по същия начин (и почти същите персонажи), изпадат в нездрав ентусиазъм от проявите на еклектичното анти-ГЕРБ мнозинство.
Похвално е, разбира се, че някои парламентарни групи поставят въпроса за възстановяване на истинския парламентаризъм. Но това съвсем не означава да се замени реваншизма и арогантността на Цветан Цветанов с тези на Тошко Йорданов. Нито пък безогледността на Цецка Цачева, която се стремеше да заглуши опозицията със същия манталитет, демонстриран от Татяна Дончева в онзи издайнически запис, който всички чухме. За да не остане възстановяването на парламентаризма поредната куха партийна фраза, е необходимо да се припомнят базисните постулати на модерния парламентаризъм.
Първо, парламентарното управление е управление чрез дискусия. Народното събрание не е чиновническа манифактура за законодателна конфекция, а демократичният политически форум на нацията, в който трябва да бъдат представлявани разнородните и противостоящи ценности, идеологии и интереси в разноликото общество. От техния сблъсък по пътя на дискусиите в комисии, в пленарната зала и на публичната арена, се ражда балансът в обществото, който гарантира общото благо. Колкото по-пълноценни са парламентарните дебати, толкова по-ефикасен и истински е парламентаризмът. Гилотината на поредното аритметично мнозинство, което се стреми без дискусии и механично да налага волята си, уврежда демократичните нрави, генерира напрежение, реваншизъм и нестабилност.
Това важи с особена сила за един фрагментиран парламент, какъвто е днешният, в който нито една парламентарна група не представлява мнозинството от народа и няма общественото доверие да управлява самостоятелно. Освен това, дебатите не трябва да се затварят зад стените на НС и партийните централи, а да се привлича експертизата на компетентните граждански организации и експерти.
Второ, модерният парламентаризъм защитава гласа на политическото малцинство, което и да е то. В контекста на опитите на ранния ГЕРБ да заглушава опозицията с процедурни хватки и правила, чрез становище по конституционно дело 3 от 2011 г., ние от Института за модерна политика (ИМП), успяхме да въведем в конституционната юриспруденция понятието „право на опозиция", което е изведено като стандарт в развитите демокрации. Това означава, че малцинството в парламента трябва да има гарантирани процедурни възможности за участие във формирането на дневния ред, дебатите и парламентарния контрол. Не трябва да се забравя и една неписана закономерност – когато мачкаш безпринципно докато си на власт, това ти се връща като бумеранг, когато паднеш от власт.
Трето, правителството трябва да е отчетно пред НС. За същността на парламентарния контрол през 2004 г. изнесох цяла лекция от трибуната на НС, както я определиха тогава други депутати и медиите. Беше адресирана до премиера Сакскобургготски и неговата заместничка Лидия Шулева, които често абдикираха от този контрол. После именно неглижирането на парламентарния контрол стана повод за свалянето на Шулева, а покрай нея, макар и съвсем незаслужено, от поста слезе и тогавашният председател на 39-ото НС проф. Огнян Герджиков.
Такова сериозно значение се отдаваше на парламентарния контрол! По наше (на ИМП) експертно предложение през 2013 г. БСП и ДПС въведоха блиц-контрол, като допълнителна, по-гъвкава възможност за текущ контрол и отчетност на правителството пред законодателната власт. После от ГЕРБ го отмениха, защото видите ли пречел на министрите им.
Днешното мнозинство очевидно има волята да търси политическа отговорност и отчет от правителството в оставка и това е добре. Но ще ги има ли, ако случайно излъчи свое правителство?
Целият въпрос е по кой път ще тръгне 45-ото НС – на по-нататъшната африканизация или на истинския парламентаризъм. Ще поживеем, ще видим.