Ще "помпат ли пари" американските петролни компании в руската петролна индустрия?
В първия си ден на работа като 46-и президент Джо Байдън подписа указ, забраняващ строителството на магистралния тръбопровод Keystone XL. Това беше направено явно в противовес на действията на предшественика на Байдън - Доналд Тръмп, който от своя страна отмени указа на предишния демократичен президент Барак Обама. Първото впечатление е, че това са някакви вътрешни дела на САЩ, но има факти, които предполагат, че решението на Байдън може да има далечни последици едновременно за няколко страни и дори за Русия.
Изпълнени и забранени планове
За начало, разбира се, не забравяйте, че магистралния нефтопровод (МНП) Keystone XL е четвъртата фаза на мрежата от нефтопроводи Keystone, свързваща петролните полета в канадската провинция Алберта с рафинериите в Средния Запад и крайбрежието на Мексиканския залив на територията на САЩ. Втората фаза на Keystone преминава през един от най-големите световни центрове за търговия със суров петрол, където се определя цената на суровия петрол от сорта WTI.
Фаза 1 и Фаза 2 на Keystone имат годишен капацитет от 590 000 барела на ден, докато Фаза 3, водеща до южните рафинерии, има капацитет от 700 000 барела на ден. Увеличението на капацитета се дължи именно на това, че най-голямото съоръжение за съхранение на нефт в света се намира в Кушинг. Общият обем на резервоарите, разположени тук, е 82 млн. барела. Не може да се изключи обаче, че този показател е надминат от Китай, който не обича да разпространява точни данни за своите съоръжения за съхранение на петрол, които напоследък изгражда доста активно.
Четвъртият етап от този тръбопровод, получил свое собствено име Keystone XL, е проектиран от канадската компания TransCanada Corporation за годишен капацитет от 800 000 барела на ден. Предполагаемият маршрут на Keystone XL трябваше да бъде с дължина около 1900 км, като той минава през зоната на фракинга на шисти с нефт от лекия малкосернист сорт Bakken. Проектът Keystone трябваше да постигне няколко цели наведнъж.
Първо, битумните петролни находища в Канада не са разположени много добре географски и разстоянието до брега на Атлантическия и Тихия океан е твърде голямо. На второ място, канадските петролни производители имат минимално ниво на износ на суров нефт, тъй като качеството му го прави неподходящ за преработка: има висок вискозитет, висока плътност и голямо количество сяра. В същото време около 90% от полетата в САЩ съдържат лек и ниско сернист нефт и от него рафинериите могат да произвеждат пълната гама продукти - от бензин до мазут и катран. Но в САЩ също се изграждат нови и се ремонтират пътища за които е необходим нефт с точно такова качество, каквото има в канадските битумни пясъци.
Петролът на Канада, Гуайдо във Венецуела, Рухани в Иран и Сечин в Русия
На американското крайбрежие в Мексиканския залив има много рафинерии, 12 от които са големи. Традиционно те купуваха венецуелския тежък петрол, но преди няколко години тази традиция беше нарушена от времето, когато САЩ и дисциплинирания ЕС „назначиха“ Хуан Гуайдо за президент на Венецуела. Веднага след като стана очевидно, че Николас Мадуро не възнамерява да напусне поста си, така и не се състоя поредната „цветна революция“. САЩ обаче започнаха да прилагат едностранни дискриминационни мерки срещу непокорната страна, които често погрешно се наричат „санкции“ в медиите.
Нека отново да разглеждаме внимателно датите. Доналд Тръмп отмени указа на Обама да спре Keystone XL на 12 януари 2017 г. През лятото на 2018 г. TransCanada вече започна подготовката за изграждането на нефтопровода, извърши горската сеч на просеките и започна транспортирането на тръби и други материали на територията на щатите Монтана и Южна Дакота. Ако всевъзможни екологични групи не се бяха намесили в проекта, който заля съдебните власти на САЩ с протести срещу изграждането на МНП, през 2020 г. Keystone XL щеше вече да бъде в експлоатация. Това би гарантирало доставките на тежък канадски нефт до рафинериите в Мексиканския залив и тяхната нормална производствена дейност. Събитията във Венецуела започнаха през януари 2019 г. Факт, е че те бяха инспирирани от САЩ, с основната цел, разбира се, да поставят Гуайдо на власт във Венецуела, но операцията беше доста рискована и затова Тръмп се застрахова, като издаде разрешение за изграждането на Keystone XL
По време на президентската кампания през 2016 г. именно петролните и въглищните компании предоставиха на Тръмп най-голяма подкрепа и за 45-ия президент на САЩ тя определено не беше част от плановете му да я загуби. Свалянето на Мадуро обаче не се състоя, а изграждането на нефтопровода беше блокирано от съдебните власти.
В резултат на това рафинерите в САЩ са в изключително забавна ситуация. Липсата на тежък нефт би означавало и липсата на дизелово гориво, което въпреки всички модерни „зелени“ тенденции си остава много популярен продукт сред американските собственици на автомобили. Поради обявените мерки срещу Венецуела собствениците на рафинериите бяха лишени от възможността да внасят тежък венецуелски нефт от сорта Merey. По химичния състав максимално близко да сорта Merey, е сортът Iranian Heavy, наричан иранско тежко, но мисля, че тук коментара е излишен. Следващият „най-близък роднина“ на Merey е суровия нефт, наречен Urals.
С въвеждането на дискриминационните мерки срещу Венецуела и Иран Доналд Тръмп не намали интензивността на антируската риторика, но американските собственици на рафинерии просто бяха принудени да увеличат покупките на руския петрол. През 2019 г. в сравнение с 2018 г. доставките на руски петрол за САЩ се увеличиха 3,1 пъти - от 1,38 млн. тона (10,1 млн. барела) до 4,28 млн. тона (31,4 млн. барела). През първите 10 месеца на 2020 г. Русия е доставила на САЩ 22,8 млн. тона (167 млн. барела) нефт и петролни продукти, класирайки се на четвърто място по този показател. Пред нея са Канада, Мексико и Саудитска Арабия, като на трето място е Saudi Aramco заради факта, че тази компания притежава най-голямата рафинерия в САЩ и мрежа от бензиностанции в няколко щати. Не само това: от тези 167 млн. барела суровия петрол представлява само 15%, докато останалите 85% са мазут. Причината е, че руските петролни компании предпочитат да работят с партньорите си на база на дългосрочни договори, в резултат на което сортът Urals просто не беше достатъчен за американците.
Технологичните линии на американските рафинерии позволяват използването на смес от лек нефт и мазут, така че господата се съгласиха да влязат в трудната 2020 г. с нейните антипандемични мерки и новото споразумение OPEC + в помощ на руските петролни работници.
Предвид всичко това, решението на Джо Байдън за съдбата на Keystone XL изглежда много интересно. Ако махнем всичката реторика от битките за околната среда, опциите, които остават, са малко. Или Байдън ще си затвори очите за това как американските петролни компании „помпат пари“ в руската петролна индустрия, като по този начин се излагат на сурова критика от страна на политическите опоненти. Или Байдън ще се съгласи САЩ да се върне към Съвместен цялостен план за действие по иранската ядрена програма, като по този начин ще премахне всички ограничения, наложени на тази държава от Тръмп.
В този случай Иран ще се завърне на световния петролен пазар и според изявленията на енергийните лидери на Ислямската република те ще могат бързо да достигнат обема на своя износ до 2,2 млн. барела на ден, особено след като Иран няма никакви задължения към ОПЕК +. Това, разбира се, ще позволи на американските компании, които притежават рафинериите, да изоставят руския нефт и руските петролни продукти.
Но такова допълнително количество нефт ще доведе до спад в световните цени за него, което ще бъде нов удар върху добива му от шисти, който вече е в състояние на нокдаун в САЩ след всичко, което му се случи през 2020 г. Има и трети вариант - Иран може да възобнови износа си, но в същото време да се откаже да доставя петрол за САЩ, не само по идеологически причини, но и защото е много по-близо и по-евтино да доставя своя нефт на традиционните си потребители в Индия и Китай. Накратко, „желязната тръба“, която Байдън забрани да се строи, може да даде на политолозите много храна за размисъл.
(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)