Последната страшна градушка била в далечната 1982 г.
Градобойните оръдия са снаряжени от ВиК тръби с по-голям диаметър, запушени в долния край с дървено трупче или консервна кутия
Притиснато между горите на Широка планина от север и Язова планина от юг, село Превела - на 30 км от Монтана, е впило къщи в каменистата земя и се мъчи със зъби и нокти да оцелее. Хората се борят с бедност и безработица, нивите и градините - със сухата пръст и природните стихии. За да си опазят прехраната и спокойствието за утрешните дни, местните жители дори са създали собствена артилерия. Дулата на самоделните оръдия - тип черешово топче, не са насочени към пътищата и вражески части, а право в небето. Мястото, откъдето дебнат природните бедствия и най-страшното от тях - градоносните облаци. Повечето от жителите на Превала, останали в бащините домове след 30 години промени и премеждия, преживяват със земеделие в личните дворове и парчетата ниви между скали и дървета. Затова, зададе ли се тъмен облак над чукарите, треперят като клони на трепетлика. Ледените парчета съсипват многомесечен труд и отглежданата с мъка и обич продукция за трапезата и децата по градовете. И за да ги опазят, балканджиите зареждат самоделните топчета и гърмят по черните сенки на небосклона.
“Тук земята е малко, реколтата - ценна и затова се грижим за нея като за най-голямо богатство. Ние сме на края на България, никой не се сеща за нас. В района няма и ракетни площадки за борба с градушките. Затова сами се пазим.”, казва кметът на Превала Иван Вълчаров. Градушките са били бич за стопаните в балканското село от стари времена. Още когато барутът и пушкалата не са били познати, хората гонели градоносните кавалкади с магии и молитви. Клетвите срещу ледените бомбардировки още се помнят и ползват в селото, разказват балканджиите.
“От бабите си знаем, че трябва да вземем брадва, да насочим острието є към облака и да викаме с всички сили: Малеее, у-у-у-у... Свети Ранджеле, развърни го!”, споделя Рада Тодорова. Словата от колоритния торлашки диалект са магическият призив към свети Рангел - архангел Михаил Душевадец, да върне обратно пълния с лед облак и да спаси селото. Женските гласови атаки срещу градоносните облаци имали успех, твърдят старите хора. След тях облаците често подминавали селото, а гласовитите булки преграквали и млъквали поне за седмица, смеят се дядовци. Ролята на жените в борбата с природните стихии в Превала обаче сериозно намаляла след първите десетилетия на миналия век. Мъжете се върнали от Първата световна война по домовете си с рани, медали и с пушки под шинелите. И вместо с викове почнали да плашат ледените облаци с гърмежи. Към пукотевицата при градоносна опасност се присъединили и ловците.
По времето на комунизма обаче властта обрала незаконните пушки, а после и забранила на авджиите да гърмят в населено място. И тогава местният ловец и ВиК специалист Любомир Тодоров, създал Превалската артилерия. Градобойните оръдия са снаряжени от ВиК тръби с по-голям диаметър, запушени в долния край с дървено трупче или консервна кутия. Топчето се насочва към пълзящия над селото тъмен облак и в гърлото му се мята запалена мощна пиратка. Трясъкът е като на истинска гаубица, а пушекът обвива улици и къщи с гъста мъгла. Първият гърмеж обаче е само сигнал за масирана оръдейна атака към небесата. В селото са подготвени към 20 оръдия и зададе ли се опасност, мъжете ги измъкват изпод навесите и над Превала се понася страшна канонада. Тогава, уплашени, облаците свръщат настрани.
“Това не е магия, а наука. Резонансът от изстрелите и създадените въздушни вълни изтласкват облаците с лед встрани от селото”, уверяват местните жители. Откакто Превала обстрелва градоносните нашественици със самоделните топчета град в района не е удрял, потвърждава и кметът Вълчаров. Последната страшна градушка, съсякла ниви и градини до корен, била в далечната 1982 г., спомнят си най-старите балканджии. Бедствието тогава е запомнено не само заради тежките загуби на стопаните, а и със сценката, разиграла се в двора на баба Гроздена. Докато всички оплаквали със сълзи чушки, домати, картофи и лозя, баба Гроздена се смеела доволна и нареждала “Бий, дедо Боже, да се до капчица затърка, тая пуста пукница!”. Старицата се радвала, че градушката накълцала на салата гроздето и няма да има вино за мъжа и зетя є, които толкова обичали да си пийват, че дори имали в резерва шише, спуснато с въже в дупката на външната тоалетна, наречена в Северозапада “нужник”. След тая паметна градушка селото застанало нащрек и почнало да дебне денонощно облаците над връх Типчен и Църни връх. Зададе ли се издут от ледени парчета тъмен великан, някой подава сигнал и пукотевицата почва.
Описанието на градоносен облак в планинското село е по-колоритно и от гърмежа на топчетата. “Първо тунти, тунти, после се зацърни и като тресне и като лисне, та отнесе”, обясняват балканджиите. Опазената от ледената сеч реколта е истинско съкровище за Превала. С картофи, чушки и домати от градините хората в селото преживяват зимата, а цели кервани с буркани заминават за градовете у нас и в чужбина.
“Селото някога е било с 1800 жители. Сега сме останали към 400. Имаме много хора в Испания, Италия и Германия, лете и есен си идват да видят родините, пък и да си вземат зимнина. Не че там гладуват, но друго е продукцията от родния дом”, разказва кметът Вълчаров. Той е сред най-опитните ловци и артилеристи и има в дома си две оръдия. Едното насочено към връх Типчен, другото към Църни връх. Но освен топчия, кметът е и върл пазител на местните традиции. Учител по образование, Вълчаров е създал фолклорна трупа, съхранила торлашки песни, танци и обичаи, с които гостуват по сцени в региона, страната, че и зад граница.
В началото на юни в Превала всяка година се прави събор, за който пристигат деца и внуци от близо и далеч и почват веселби, песни и хора. Заради пълните с диви плодове поляни в селото е изградено вече по европроект малко предприятия за сладка. С пари от Европа е създаден и ландшафтен парк “Широка планина”. Наскоро германец е поискал да направи и работилница за изделия от ковано желязо.
Всяко лято в Превала се провеждат и мотосъбор, и рок фестивал, които огласят с гръм и трясък по-силно и от самоделните топчета планината. “Може да сме малко и забравени от всички, ама не се предаваме нито на мизерията, нито пред стихиите!”, заявяват балканджиите.