А сега накъде - с партиите не става, а без партии - не знаем как
Управлението чрез партии става все по-трудно, вредно и опасно за самите държави. Защо? Защото партиите са удобна форма за прикриване на същинските единични и групови действително управляващи субекти, насочващи обществения живот в удобната за тях посока. Партиите са маската, зад която задкулисието - глобалните паразити и местните дерибеи, върши необезпокоявано своята пагубна дейност зад завесата на официалната партийна система и необезпокоявано богатее и тлъстее в своите замъци, формално водещи се като държавни или партийни имоти.
Обожествяването пък на несменяемите партийни вождове и тяхното превръщане в „богове, кумири и идоли“ (по доц. Наталия Киселова) по същество е опит да се раздроби царската институция на множество племенни „царства“ и по този начин да се разчлени и разпредели отново между остатъците от старите родови племена, които преди хилядолетия и столетия са се обединявали в държава, за да се съхранят чрез уедряване в голяма устойчива на външни нападения общност, способна да се грижи за общото им оцеляване и благополучие. Сега, раздробявайки държавата на враждуващи помежду си партии и фракции, задкулисните играчи я обричат на разпад и усвояване от тях и глобалните им ментори.
Когато през 1990 година неколцина провидци, виждащи по-далеч от ентусиазираните тълпи, се опитаха да кажат, че замяната на едната партия с множество партии ще доведе не само до възпроизвеждане на еднопартийното зло, а и до неговото многократно умножаване, то те бяха веднага заклеймени като противници на многопартийната демокрация, т. е. като антидемократи. Демокрацията обаче има различни проявления и форми. Всъщност демокрацията беше унищожена именно чрез партиите, чрез прехвърляне върху тях на правото и задължението да управляват държавата „от името на народа“, а не „чрез волята на народа“, изключвайки по този начин самият народ от управлението. Пренебрегната бе разумната форма на демокрация, отговаряща най-пълноценно на съвременните социални условия и обществени нагласи, а именно - просветената демокрация.
Затова сега „Господарят“, а не народът управлява чрез партиите, а народът мечтае за революция.
Така се стигна до там, където сме сега - до разпад на самите прогнили отвътре вече партии и до невъзможност поради незнание и неумение да се управляват държавите нито чрез тях, нито без тях.
Такова е положението не само у нас, а и в цяла Европа и Америка. Почти по цялата планета.
Тоталитарните държави засега нямат този голям проблем, защото в тях е възпроизведена царската форма на управление, осъвременена като мандатно президентско управление. Това им дава възможност за още не голям период от време да устояват на революционните пориви, но не за дълго. За така наречените държави с „демокрация и пазарна икономика“ проблемът обаче вече е като цирей, което всеки момент ще се пукне. Причината е че пазарната икономика изяде отвътре демокрацията и сега ще е по-точно реалността да се нарича „пазарна демокрация“.
А сега накъде - с партиите не става, а без партиите не знаем как!
Търсят се нови решения, а време няма. Различните играчи на планетарния терен се стремят към коренно различни решения, отговарящи на техните цели и намерения и обща пресечна точка между щенията на господари и население няма.
Дълготрайното решение обаче няма как да е в някакво осъвременяване на партиите и партийната система, защото това са архаични явления, нямащи нищо общо със съвременната комуникационна и етична реалност. А още по-малко с предстоящата бъдеща реалност, която вероятно ще бъде коренно различна от настоящата, независимо в коя от двете възможни посоки се тръгне - трансхуманоидната или хуманната.
Както се казва в народната поговорка: „Който изпревари - той ще натовари!“
Сега, вървейки слепешката зад вождовете си народите навлизат все по-навътре в блатото и когато установяват, че път по-нататък няма, вече ще е късно за връщане назад. Път няма, но изход има и той е посочен от прословутия барон Мюнхаузен много отдавна. Хващаш се яко за собствената си коса, обхващаш плътно с крака коня си, т. е. народът си и се самоизтегляш рязко нагоре, спасявайки така и себе си и него.
Из „Приключенията на барон Мюнхаузен“
Рудолф Ерих Распе
Друг път се засилих да прескоча едно блато. Пришпорих коня и когато стигнахме в средата на блатото, разбрах, че то е много по-дълбоко, отколкото предполагах. Затова се върнах назад и излязох на брега, за да се засиля още повече. Но тоя път се случи нещо ужасно: цамбурнахме с коня и аз затънах до шия в блатото. Навярно щях да загина, ако не се бях сетил да се хвана за собствената си коса и да се самоизтегля. Коня държах между краката си и по тоя начин спасих и него.