Берлинале 2018: силни жени и объркани творци

Две трети от програмата на Берлинале 2018 вече са история и междинната равносметка не е особено оптимистична. В официалната селекция няма истински открития, а просто добрите филми са малцинство. От фестивалите по принцип се очаква да защитават авторитета на киното като изкуство, но в наше време много често зад тази роля се маскират неосъществени амбиции, творческо високомерие и пренебрежение към публиката.

В тематично отношение Берлинале продължава да възпроизвежда образи и конфликти, които са се наложили от предишните издания на фестивала. В центъра на поредица от филми отново стоят силните женски характери. Те не просто изпъкват, а тотално доминират над мъжкото обкръжение. Другата отчетлива тенденция са филми, които се занимават със света на изкуството и проблематизират образа на твореца. Немалко са и филмите, които комбинират тези два тематични мотива.

В „Ева“ - френска екранизация по едноименния роман на Джеймс Хедли Чейз от 1945, продуцирана от фирмата на Люк Бесон – Изабел Юпер играе вископлатена проститутка с благородна кауза. Тя е неспособна да се влюби и в най-очарователния клиент, дори когато е млад суперуспешен писател, който търси вдъхновение в света на платения секс. Една от новите холивудски звезди – Мия Васиковска - играе опечалена, но решителна вдовица, която единствено стреля точно в екстравагантния антиуестърн на братятa Зелнър „Невестата“. В италианската арт мелодрама „Дъще моя“ има цели две силни жени, които се борят за любовта на едно 10-годишно момиче – истинската майка-алкохоличка (Алба Рорвахер) и грижовната осиновителка (Валериа Голино). А за „капак“ – една шведска пенсионерка, която се завръща в Стокхолм, за да разчисти от досадни емигранти и социално слаби една седеметажна сграда, която е наследила от баща си. „Недвижим имот“, подобно на лауреата от Кан „Квадратът“, е от модните в момента политически некоректни скандинавски черни комедии. Люшкаща се между силата и слабостта си Роми Шнайдер – последната европейска звезда от световен мащаб – е героиня в биографичната драма „3 дни в Киберон“. Филмът обаче разочарова с неубедителния си сценарий и лишената от въображение режисура.

Убедителни и интригуващи образи на съвременни творци предложиха (наред с руския „Довлатов“) още американският „Не се безпокойте, няма да стигне далече пеша“ и иранският „Прасе“. Режисьорът Гюс Ван Сант, осигурил един от върховете на Берлинале преди двадесет години с „Добрият Уил Хънтинг“ се представи с биографичната мелодрама, посветена на карикатуриста Джон Калахан. Един от символите на политическа некоректност, самоукият художник прекарва 40 години в инвалидна количка и едва в края на живота си успява да се пребори с алкохолизма. По-скоро комична, отколкото дълбоко драматична е кризата на един местен кинорежисьор в новия филм на един от най-европеизираните ирански филмови автори Мани Хагиги. Това е история за реномиран филмов автор, получил забрана от властите да снима. Той явно се чувства донякъде пренебрегнат, преживявайки как неизвестен, но явно добронамерен към него, сериен убиец, онезглавява един след друг всички прочути негови колеги. Гротескният сюжет разкрива в неочаквана светлина съвременен Иран, животът, в който се оказва не толкова по-различен от този, в който пребивава останалият смятащ се за цивилизован свят.

Именно в представяне образа на съвременния свят е може би най-голямото постижение на предпоследната селекция на Берлинале, ръководено от Дитер Кослик. Вече обявената негова смяна като фестивален директор не се коментира открито, но очевидно обсъждането на на потенциалните варианти за нов шеф тече активно, макар и не особено шумно. Ако мога да си позволя някаква прогноза, то моето мнение е, че следващият директор на Берлинале ще бъде жена. Това е най-естественият избор в хода на дискусиите, които доминират филмовия бранш днес, а достоверността на подобна хипотеза ще може да бъде проверена най-късно през май 2019 година.

TRUD_VERSION_AMP:0//
Публикувано от Александър Донев

Този уебсайт използва "бисквитки"