Магистратите са подложени на огромен обществен натиск, а известно е, че когато общественото мнение влезе в съдебната зала, правосъдието излиза от там
България може би щеше да бъде съвсем различна, ако преди повече от век, след края на Първата световна война, бяха успели претенциите на нашите съседи - Гърция, Румъния, Сърбия. Обединен български народ винаги е бил заплаха за шовинистичните стремежи на младите балкански държави. През последните десетилетия умишлено се премълчаваше ролята на един изключителен държавник - американския президент Уидроу Уилсън. Съюзите на следователите и прокурорите издигнаха паметник в негова чест, който се открива днес, 16 септември, в столицата. За ролята на президента в българската история и съдебната реформа, разговаряме с бившият член на Висшия съдебен съвет, следователя Ясен Тодоров.
- Откривате паметник на американския президент Удроу Уилсън. Защо точно на него, господин Тодоров?
- На 27 ноември 2020 г. се навършиха 101 години от подписването на Ньойския мирен договор, с който се поставя краят на участието на България в Първата световна война. Териториалните клаузи на договора са убийствени за страната ни. С тях са отнети близо 11 300 кв. км. български земи. На Кралството на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия, б. р.) са дадени Западните покрайнини (Царибродско, Босилеградско, части от Кулско и Трънско) и Струмишката околия; Южна Добруджа остава част от Румъния, а Западна Тракия е поставена под контрола на съюзниците от Антантата и впоследствие е предадена на Гърция. Малко известен факт е, че териториалните претенции на трите ни съседки са били далеч по-големи и под въпрос е било поставено самото съществуване на България като суверенна държава. Решителната намеса на тогавашния американски президент Удроу Уилсън предотвратява това.
- Как се случва това?
- Категоричното му заявление, че той по-скоро ще напусне Парижката мирна конференция, отколкото да се съгласи с подялбата на един народ със самостоятелна държава и вековно минало, възпира тези агресивни претенции и в крайна сметка, макар и териториално орязана, страната ни оцелява и запазва своето самостоятелно съществуване. Достойното поведение на президента Уилсън във френската столица е основната причина той да стане Нобелов лауреат за мир през 1919 г. За 101 години в столицата на България не е поставен никакъв знак или символ, който да напомня за огромните заслуги, които президентът Уилсън има за запазване териториалната цялост на Родината ни след Голямата война. Наясно сме, че един век по-късно светът е различен и сега е време за премахване, а не за поставяне на граници, особено тук на Балканите. Но същевременно историята трябва да бъде помнена, за да не бъдат повтаряни грешките u, а също така трябва да бъдат помнени и почитани тези, които са се опитвали да ги предотвратяват. Затова ние от Асоциацията на прокурорите в България /АПБ/ и Камарата на следователите в България /КСБ/ предприехме инициатива за поставяне на бюст-паметник на президента Удроу Уилсън в София, чрез който да бъде изразена признателността на българския народ към неговите заслуги за запазване на националния ни суверенитет и териториалната ни цялост.
- Това е вторият паметник на американски президент. За първия - този на Роналд Рейгън - имаше значително по-голям ентусиазъм за построяването му. За разлика от Уилсън, Рейгън нищо не е направил за България. Защо според вас делото на Уилсън толкова години беше премълчавано?
- Моето обяснение е, че премълчаването на делото на Уилсън е в резултат на неглижирането на участието на България в Балканските и Първата световна война, а то от своя страна е вследствие на насажданото у поколения българи по време на социализма схващане, че тези войни са били завоевателни за нашата страна, което е абсолютно невярно. Тези три войни са имали една единствена цел - осъществяването на българския национален идеал, т. е. събирането под една обща „държавна стряха“ на всички българи от Мизия, Тракия и Македония. Малко се знае, че положителното отношение на президента Уилсън в голяма степен е повлияно от мнението на американския журналист Алберт Сониксен, който през 1906 г. обикаля Македония с чети на ВМОРО и е много добре запознат с положението на българите както там, така и в Одринско. Самият Ньойски договор е нагледен пример как унизителното отношение към победените води само и единствено към желание за реванш, което в случая е довело до най-ужасното нещо, случило се досега в историята на човечеството, а именно Втората световна война.
- Каква щеше да бъде България, ако бяха успели претенциите на Сърбия, Гърция и Румъния на Ньойските преговори?
- България щеше да е силно орязана териториално от север, от юг и от запад. Румъния си е мечтаела за земите на североизток от линията Русе-Варна, Гърция е искала да премести границата отвъд Родопите, едва ли не до Стара планина, а Сърбия (впоследствие Кралство на сърби, хървати и словенци, б. р.) е искала да навлезе близо сто километра навътре от запад, като включи в територията си градове като Видин, София, Кюстендил и др.
- Защо вие сте в инициативния комитет? Какво общо има професията на следовател и историята?
- Следователите и прокурорите от моето поколение сме силно привързани към историята на България. За нас думите „Родина“ и „Отечество“ все още имат огромно значение. Надяваме се, че опитът на неолибералния глобализъм, да отрече значението на националната държава, няма да успее.
Между професиите на следователя и историка има една изключителна прилика и това е задължението им да разкриват обективната истина, т. е. да установяват фактите такива, каквито са се случили. Тълкуването на установените исторически факти обаче обикновено е силно повлияно от съответната политическа конюнктура, а в наказателното право установените факти обичайно се интерпретират коренно различно от страна на защитата и обвинението.
- Кои други са в инициативния комитет?
- Изключително съм радостен, че инициативата на прокурорите и следователите беше подкрепена от много изтъкнати общественици като акад. Георги Марков, акад. Антон Дончев, проф. Кирил Топалов, проф. Андрей Пантев, проф. Валери Стефанов, преподаватели от катедра „Българска история“ към Историческия факултет на Софийския университет, ръководствата на Югозападния университет „Неофит Рилски“ и УниБИТ, председателя на Нотариалната камара Красимир Анадолиев, председателя на синдиката на българските учители Янка Такева, председателя на комисията по отбрана към НС ген. Константин Попов, д-р Борислав Цеков, члена на ИК на БФС Михаил Касабов, г-жа Лита Маркова - съпруга на покойния Георги Аспарухов - Гунди, художника Павел Митков и др. Подкрепата си дадоха от Камарата на работодателите и индустриалците в България, както и от отделни търговски дружества. За голямо мое учудване, а същевременно и радост, бяхме подкрепени и от директорите на три от най-големите болници в страната: ген. проф. Венцислав Мутафчийски (ВМА), проф. Борис Богов (Александровска болница) и д-р Славчо Близнаков (УМБАЛ „СВ. Анна“).
- Преди няколко години братя Диневи откриха паметник на президент Уилсън в Свети Влас, но това събитие пак потъна в тишина. Защо в България не почитаме истинските защитници на справедливостта?
- Както казах по-горе, за близо половин век социалистическата историография е успяла да наложи стереотипи, от които освобождаването е много трудно. След 09 септември 1944 г. на мнозина достойни българи, борци и радетели за националното ни обединение, е лепван етикетът „великобългарски шовинист“. По този начин за личности с огромно значение за възстановяването и укрепването на българската държавност е създаден отрицателен публичен образ, който много трудно и бавно може да бъде променен. Същевременно ролята за историята ни на една Русия примерно беше представяна само в положителна светлина, макар че след 1885 г. тя далеч не само такава. Въобще отношението ни към Великите сили във времето е силно повлияно от политическата конюнктура у нас и от външнополитическите ни съюзи. То може да се оприличи на принципа на махалото - от крайно отрицание до безропотно чуждопоклонничество. В резултат на това нито една Велика сила не е била постоянен и траен защитник на нашите национални каузи, а примерът с Уилсън е просто изключение, дължащо се на самите негови личности качества и виждания за справедливост.
- Какви бяха мотивите ви да се захванете с проекта за паметника на президент Уилсън?
- Освен да отдадем почитта си към личността на президента Уилсън, целта на нашата инициатива е до обърнем погледа на днешното поколение към онези трагични, но и величави времена от българската история отпреди 100-110 години.
Генералната ни цел обаче е да се опитаме да покажем, че разделението в българското общество е преодолимо, когато има заслужаващи си национални каузи. Това разделение, започнало в края на Първата световна война, преминало през три държавни преврата и настанило се трайно в сегашния български парламент, трябва да бъде преодоляно. Крайно време лозунгът „Съединението прави силата“ да започне да се изпълва с реално съдържание.
- Като говорим за справедливост, вие сте в този бизнес, така да се каже. Може ли да обобщите защо българите имат тревожното усещане, че няма справедливост в съдебната система? Къде са проблемите?
- Усещането за несправедливост е строго субективно понятие, но е факт, че то съществува за голяма част от българското общество. Факт е обаче също, че отношението на гражданите към съдебната система е базирано не толкова на пряк досег с нея, а на опосредени мнения и интерпретации. Понякога по публично известни дела (най-вече наказателни) магистратите са подложени на огромен обществен натиск, а известно е, че „когато общественото мнение“ влезе в съдебната зала, правосъдието излиза от там“.
- Какво е вашето отношение към вариантите за съдебна реформа?
- Съдебната власт е един от трите стълба на държавността. Тя представлява много сложен механизъм с множество взаимосвързвани съставни части. Затова много внимателно и премислено трябва да се правят промените в нея. Съществува реалната опасност „разбутването“ на една частица от този механизъм да произведе „ефекта на пеперудата“ в другия му край.
За мен Конституцията от 1991 г. е уредила много добре и балансирано съдебната система. Промените в нея на принципа „проба-грешка“ водят както до по-лошото и функциониране, така и до по-голям спад на доверието в нея.
- Вие сте бил член на ВСС. Функционира ли той добре и какво може да се направи, че да имаме европейска правосъдна система. Какво означава всъщност европейска съдебна система?
- До промените в Конституцията, направени през 2015 г., и разделянето му на три отделни административни органа (пленум, съдийска и прокурорска колегия) съветът функционираше много добре. Считам, че разделянето му на три органа не допринесе с нищо за по-добро правораздаване и за по-добро администриране в съдебната власт.
Идеята на някои политически формации за предсрочно прекратяване на мандата на настоящия ВСС е нагледен пример за вмешателство в работата на съдебната власт, преследващо конкретни тяснопартийни интереси.
- Къде е мястото на прокуратурата?
- Безспорно мястото на прокуратурата е в съдебната власт. Изкарването u извън нея и подчиняването u под някаква форма на изпълнителната власт би имало пагубни последствия за държавността като цяло. Мисля, че митът за безконтролността на прокуратурата постепенно рухва. На всички вече стана ясно, че главният прокурор не недосегаема фигура и той отчита дейността си както пред ВСС, така и пред българския парламент.
Нашият гост
Ясен Тодоров е роден на 27 декември 1968 г. в гр. София. Завършил 35-а Руска езикова гимназия в гр. София през 1986 г. Магистър по специалностите “Право”;“Охрана на обществения ред и борба срещу престъпността”; “Спортна журналистика” и “Нова българска история”. Кариерата му започва в Столична следствена служба, където работи от 1993 г. до 2007 г. като следовател. От 2008 г. до 2012 г. е инспектор в Инспектората към ВСС. От 2012 г. до 2017 г. е член на ВСС и председател на Етичната комисия. От 2018 г. до момента е следовател в Национална следствена служба. Член на УС на Камарата на следователите в България. Женен, с три деца.