Идеите им са подлагани на безпощадна критика с помощта на „Беседа против богомилите“ на преславския книжовник Презвитер Козма, смятан от руските книжовници за светец
В борбата с инакомислещите се прилага българската „технология“.
В броевете на „Труд“ от 21, 28 август и 4 септември т. г. разказахме за разпространението на „великата българска ерес“ във Византия, на Балканите и в Западна Европа. Отново ще припомним думите на световноизвестния учен Стивън Рънсиман: „Поп Богомил e най-значителният еретически водач през цялото европейско Средновековие (...) Учението му e било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания...“ За богомилското влияние на Запад има редица изследвания, но твърде рядко се говори за проникването на учението в средновековните руски княжества - на територията на съвременните държави Украйна, Русия и Беларус.
Покръстването на Киевска Рус през 988-989 г. в официален план е осъществено от Византия, но с участието на българско духовенство. Неслучайно първият митрополит на Киев е българинът Михаил, а в руските земи са възприети старобългарския език и писменост. В пълноводния „поток“ от старобългарска книжнина към руските земи попадат и „забранени книги“, включително богомилски. Руската църква, следвайки модела на византийската и българската, не само заимства, но и съставя нови списъци с такива „вредни“ писания. Многото преписи на старобългарски апокрифи, пазени в руски архивохранилища и библиотеки („Видение Исаево“, „Книга на Енох“, „Варух“, „Детство Исусово“, „Прение на Христос с дявола“, „Повест за кръстното дърво“ на поп Йеремия, и др.), са свидетелство за движението на хора и идеи от България към Киевска Рус и наследилите я през втората половина на ХI век княжества. И ако във Франция последователите на ереста са наричани „бугри“ (българи) по вяра, в руските земи богомилските писания и сходните с тях апокрифи понякога са „български басни“...
Първите сведения за еретическа пропаганда в земите на източните славяни са от 1071 г. Летописците разказват за двама проповедници в областта на Ростов, като ги наричат „влъхви“. По-късно такива се появяват и в Новгород. Въпросните „магьосници“ обаче не са „езичници“, а християни, които твърдят обаче, че човекът е сътворен от дявола, но душата му е дадена от Бога - една от фундаменталните постановки на богомилството. Руските църковни и светски власти преследват еретиците, като ги обвиняват в езичество - подход, който почти не се прилага в България, Византия, Босна и страните от Западна Европа. Това е така, защото в Източна Европа християнизацията протича по-късно, а рецидивите на старите езически вярвания продължават векове. Тази тема присъства в руската литература, а и в такъв шедьовър на модерното кино, какъвто е филмът „Андрей Рубльов“ на Андрей Тарковски (1966 г.).
Не е изненадващо, че в борбата с инакомислещите се прилага българската „технология“. Проникналите на руска земя богомилски идеи са подлагани на безпощадна критика преди всичко с помощта на „Беседата против богомилите“ на Презвитер Козма. Полемичната творба на преславския писател е позната в десетки преписи, а руските книжовници го величаят като светец! През ХV век в известност придобива живелият през XII век борец срещу богомилството св. Иларион Мъгленски, епископ на Мъглен (при с. Слатино/Хриси, днес в Гърция). Това става благодарение на житието му, написано от патриарх Евтимий Търновски. Изобщо словото на Евтимий в онази епоха достига „... до Северния Океан“...“, което става и благодарение на бележития митрополит Киприан (1376-1406).
През втората половина на XIV век се появява така нареченото „стриголничество“ - ерес, която според някои автори е аналог на протестантството на Запад, нещо повече - „... изпреварва Реформацията с близо два века...“ Разбира се, тези твърдения, израз на често срещаното руско отношение към света, са несъстоятелни. Като предпоставка за възникването на ереста се сочи съпротивата срещу „продажбата“ на църковни длъжности (т. нар. симония). Този проблем обаче буни духовете не само в руската църква... Още в края на XIX век известният славист Константин Радченко посочва връзката на стриголниците с богомилството. И наистина, ако анализираме основните положения на появилата се в Новгород и Псков ерес, ще констатираме почти пълно съвпадение с богомилското учение, както и със свързаните с него западни ереси.
Не бива да се игнорира трайното присъствие на руски монаси на Света гора Атонска, връзките им с техните български, византийски и сръбски събратя. В крайна сметка, както богомилите, така и стриголниците отричат църковния клир, храмовете, почитането на кръста, причастието, иконите, светите мощи, възкресението, признават само Новия Завет, и т. н., като се обединяват в тайни общини, аналогични на познатите в България, Босна и Сърбия. Като най-изявен идеолог на ереста е сочен новгородският дякон Карп, който е автор и на „писание книжно“ - текст, който по разбираеми причини не е достигнал до нас. Заедно с Карп действа и неговият събрат Никита, а към двамата монаси, очевидно водачи от категорията на „съвършените“, се приобщават още представители на духовенството, както и „простеци“ (обикновени хора, миряни). С други думи, както и при богомилите в България и Византия, руските им последователи намират подходяща среда в „организма“ на самата църква. Самото име на тази ерес буди спорове и дори някои екзотични тълкувания, но най-вероятно е прав акад. Борис Рибаков - след отлъчването му от църквата дяконът Карп е обявен за „разстриган“, а този „етикет“ е поставен и върху неговите последователи.
През 1375-1376 г. новгородските власти залавят и екзекутират Карп, който е обезглавен. Никита и още един отлъчен свещеник са жертва на по-ефектно, при това публично наказание - хвърлени са - всеки с камък на шията, от един мост в реката Волхов! Въпреки предприетите мерки, стриголничеството продължава съществуването си. С неговите прояви борба води и Киприан, по-младият събрат на патриарх Евтимий Търновски, митрополит на Киев, Москва и „цяла Рус“ от 1376 до 1406 г. Опитният архиерей предпочита „меката сила“ на убеждението и просвещението пред жестоката разправа с инакомислещите и театралните екзекуции... Под негово ръководство и лично участие в Новгород е свикан църковен събор, на който учението е разобличено и анатемосано. Тази линия е продължена от Киприановия наследник митрополит Фотий, ръководил църквата от 1408 до 1431 г. През 1416 г., когато център на еретическата активност е Псков, в писмо („грамота“) до тамошните власти московският митрополит изрично настоява да се избягва проливането на кръв. Водачите са заловени, съдени и хвърлени в тъмница (1416 г.). Като противник на стриголниците често се сочи и даровитият богослов и мисионер Стефан Пермски (около 1340-1396). Руските изследователи показаха, че едно „Поучение“, поместено в правния сборник „Мерило Праведное“, приписвано на Стефан Пермски, всъщност е дело на друг, анонимен автор. И този руски духовник със сигурност е сред съвременниците на митрополит Киприан, които познават българския опит в борбата с ересите.
Григорий Цамблак, другият знаменит българин, митрополит на Киев и Литва през 1413-1420 г., също отделя внимание на борбата с ересите. Със своето известно „Похвално слово за Евтимий“ Цамблак запознава руското общество с опита на своя учител и на Търновската патриаршия. Затова дори и през 1489 г. новгородският архиепископ Генадий оприличава стриголничеството на „маркианска и масалианска ерес“, което е напълно в маниера на българските и византийските критици на богомилството. В крайна сметка, българското духовно наследство продължава да е опора на руската църква и държава. И не е случайно, че известният духовник и интелектуалец св. Максим Грек (1470-1556), който е имал и български родови корени, съветва руския цар Иван Грозни (1547-1584): „Чети по-често посланието на блажения Фотий, патриарха на Константиновия град (Цариград), до българския цар Михаил (Борис-Михаил), и велика полза оттук можеш да почерпиш...“