Раздават 1,9 трлн. долара за спасяване на икономиката
Изпълнението на плана би струвало над 13 200 долара на всеки американски данъкоплатец
Временно се отлага вдигането на минималната заплата
Наскоро в Конгреса на Съединените щати беше приет планът за противодействие на кризата, причинена от пандемията, и за подкрепа на икономическото възстановяване. Предвидените разходи са с рекорден размер от 1,9 трилиона долара, което далеч превишава съответния план в Европейския съюз (750 млрд. евро). Планът включва множество щедри предложения като изплащане на $1400 на седмица на федералните служители, които отсъстват от работа заради затварянето на училищата за децата им, 350 млрд. долара за спасяване на щатските и местните администрации и други мерки. Тук накратко ще бъдат разгледани ефектите за американската икономика от изпълнението на този план.
Очакваните резултати са подкрепа за икономиката, компенсиране на затворени бизнеси или такива, изпитващи затруднения заради противоепидемичните мерки, подпомагане на домакинствата и т. н. Всички тези намерения са правилни и биха допринесли за по-бързото възстановяване.
„Цената“ на плана
Въпреки намеренията за стимулиране на икономиката са налице множество възражения срещу реализирането на толкова мащабен план за разходи. Бюджетната служба към Конгреса, която е една от най-влиятелните организации в Съединените щати в тази област, предвижда, че възвръщането към икономически растеж ще се случи без по-нататъшни бюджетни стимули. В прогнозата є се отчита фактът, че във връзка с кризата вече са изразходени или налични за използване около 4 трилиона долара! Тази сума е не само значителна, но по-важното е, че тя е на разположение за американската икономика в момента, когато е най-необходима. Това я прави по-ефективна и увеличава полезността ѝ.
Освен това вероятно няма да се създават допълнително богатство и доходи, а ще се преразпределят съществуващи. По подобен начин действаше и администрацията на президента Обама с план за 830 млрд. долара. В резултат от него обаче беше регистрирано най-бавното възстановяване след Великата депресия. Крайният резултат е по-малък брой работни места спрямо алтернативата без никакви стимули.
Всъщност целите на плана биха могли да се изпълнят и по други начини, които не изискват толкова ресурси. Освен това някои разходи не са насочени към най-ефективната възможна употреба. Така бонусът към обезщетенията за безработица в размер $400 на седмица на практика стимулира безработицата, тъй като плаща допълнително на хората, за да не работят. Причината за това е, че всъщност немалък брой хора така биха получавали по-висок доход, отколкото ако работят. Опитът от предишни кризи показва недвусмислено, че увеличаването на обезщетенията в период на рецесия значително забавя възстановяването на заетостта. Според някои оценки приемането на тази регулация ще постави под риск повече от 5 млн. работни места, ако хората предпочетат обезщетенията пред работата.
Изпълнението на плана би струвало над 13 200 долара на всеки американски данъкоплатец и би увеличило общия бюджетен дефицит до 2030 г. с 1,9 трилиона долара. Според неправителствената организация „Комитет за отговорен федерален бюджет” едва 1% от предвидените разходи ще се използват за ваксинация, а около 5% са насочените към нуждите на общественото здравеопазване. Освен това разходи за десетки милиарди долари всъщност нямат общо с пандемията, а са насочени към решаване на съществуващи преди това проблеми.
Пример за несвързани с пандемията разходи са такива за повторното отваряне на училищата, предвидени за 2023 и 2024 г., които на практика ще бъдат получени от синдикатите на учителите, а тогава училищата отдавна би следвало да са отворени. Други суми са за облекчения по личните данъци и за действащи социални програми. Временно се отлага приемането на минимална работна заплата от 15 долара на час на федерално ниво, част от първоначалния вариант на плана, която би струвала допълнителни 54 млрд. долара на американския бюджет.
Остава въпросът как ще се плаща за всичко това? Отговорът напоследък е свързан с Федералния резерв и създаването на пари. Ето защо сър Мървин Кинг, бивш управител на централната банка на Англия и настоящ професор по икономика и по право, поставя въпроса какво значение има подобна политика относно независимостта на най-голямата централна банка от Министерството на финансите. Все по-популярната напоследък „Модерна парична теория” предписва фактическо обединяване на двете институции и финансиране на държавните разходи чрез увеличаване на паричното предлагане. Кинг изразява мнението си в нарочна статия, която е написана по повод 70-ата годишнина от подписването на Договор между Министерството на финансите и Федералния резерв, който след това води до разпространението на идеята за независимост на централните банки и по-стриктни мандати за борба с инфлацията по целия свят.
Разбира се, не трябва да се пропуска фактът, че по това време действа системата от Бретън-Уудс, която фиксира курса на долара към златото в съотношение $35 за тройунция. Това не е пречка пред емисията на американска валута, която води постепенно до значително влошаване в съотношението между резерви и задължения в злато и в крайна сметка до излизане от тази система в началото на 70-те години на XX век. Междувременно обаче резултатът е натрупване на дисбаланси и рязко покачване на темпа на инфлация не само в САЩ, но и в международен аспект.
Всъщност чак през 80-те години благодарение и на посочения договор Федералният резерв под ръководството на Пол Волкър успява да си върне обратно контрола върху инфлацията, но с цената на рецесия. Това, което обаче подсказва Мървин Кинг, е, че политиката на финансиране на големите бюджетни дефицити чрез увеличаване на паричното предлагане винаги има цена и обикновено тя е инфлация и всички последствия от нея.
Представителите на големите централни банки и на Международния валутен фонд понастоящем не изразяват притеснение от подобно развитие. За тях в момента инфлацията не представлява риск и е възможно да са прави, тъй като нито Фед, нито Европейската централна банка успяват да достигнат поставените си цели за инфлацията. Проблемът ще стане видим, когато цените започнат да се покачват и бързо преминат желаните граници. Признаци за това вече са налице, като през последните месеци се наблюдава покачване на индекса на цените на производител в САЩ, движен от поскъпването на суровините на международните пазари. Подобен „шок” всъщност предшества споменатите събития през 70-те години, а на практика е резултат от продължителната експанзивна политика на централните банки тогава.
Реакцията в такъв случай е да се позволи на пазарния процес да повиши лихвените проценти. Това обаче предизвиква множество негативни последици, сред които евентуална рецесия, фалити поради повишените разходи за обслужване на задълженията на фирми, банки и други финансови посредници, а освен това сътресения в публичните финанси на много държави, които разчитат на евтиното финансиране.
Това, разбира се, е добре известно на централните банкери и именно от тяхна страна е инициативата за запазване на настоящата ситуация. По тази причина те постоянно уверяват участниците на финансовите пазари, че ще продължат да поддържат ниски лихвени проценти и ще упражняват контрол върху кривата на доходност, за да не позволят части от нея да надхвърлят определени стойности. По този начин те всъщност продължават да увеличават паричната маса, докато правителствата все повече задлъжняват.
А къде е ЕС
Американският план предизвика желания за разходи в подобни размери и в Европейския съюз, където общият размер на обявените мерки е 750 млрд. евро, от които 360 млрд. евро всъщност са кредити. Става въпрос за програмата „ЕС от следващо поколение”, която е отговорът спрямо кризата на равнище ЕС. Всъщност тя представлява инструмент, допълващ многогодишната финансова рамка, която същевременно също трябваше да бъде приета. Все пак трябва да се отчете фактът, че на равнище отделни икономики в ЕС през 2020 г., бяха отделени значителни средства, а такива са предвидени и през 2021 г.
Междувременно от Европейската комисия оповестиха официално, че през 2022 г. дерогацията относно фискалните правила в еврозоната е удължена, което означава, че дефицитите и дълговете отново ще могат да надвишават предвидените прагови стойности. Така се позволява на държавите членки да предприемат мерки за адекватно справяне с кризата, като се отклонят от бюджетните изисквания, които се прилагат съгласно европейската фискална рамка.
ЕК при решението относно продължаващото активиране на клаузата обаче ще отчете какво е състоянието на икономиката в сравнение с равнището преди кризата - в края на 2019 г., и това ще бъде основният критерий. Използването на Механизма за възстановяване и устойчивост представлява ключов елемент от фискалните стимули в подкрепа на осъществяването на реформи и инвестиции. Важно предимство в случая е, че извършените разходи по този механизъм няма да увеличат националните дефицити и дългове. От ЕК обаче признават, че ако по този начин се финансират допълнителни продуктивни и висококачествени инвестиции, само тогава тя ще допринесе за възстановяването и ще увеличи потенциалния растеж. За тази цел обаче ще са необходими и структурни реформи, които са посочени в специфичните препоръки, които отправя ЕК към държавите членки.
За момента реформите и от двете страни на Атлантическия океан изглеждат по-скоро като добри пожелания. Чрез едновременната фискална и парична експанзия политиците си купуват време и заедно с това отговарят на желанието на избирателите да се предприемат видими действия. Освен краткосрочно стимулиране на икономиките, големите и трайни бюджетни дефицити не водят до други трайни въздействия освен увеличаване на държавните дългове и увеличаване на инфлацията. Ако темпът на инфлация се повиши достатъчно и постави под съмнение изпълнението на поставените пред централните банки цели, това може да се окаже предпоставка за сериозна криза предвид необходимостта от повишаване на лихвените проценти и все по-голямата задлъжнялост и на публичния, и на частния сектор.