Дълго време анализът на електоралното поведение беше доминиран от теорията на рационалния избор и т.нар. икономизиран вот. Според тази концепция избирателите гласуват въз основа на рационална калкулация на материалните ползи и загуби от определен избор. Подобен модел работеше сравнително добре в контекста на размити идеологически различия и на социална структура, доминирана от голяма и стабилна средна класа.
Динамиката на политическите процеси обаче показа, че главата на избирателя все повече заприличва на черна кутия. Той мисли политиката чрез митологеми (комунистите, соросоидите, Путин), обяснява си процесите чрез метафори (политиката е мач или сексуален акт, държавата е майка или мащеха, властта е баница или кокал), разбира политическото представителство чрез образи ( врагове, спасители, добри и лоши).
Рационалната процедура е изместена от символното преживяване, независимо от самомнението на различните избиратели. Разговорите за политика в селската кръчма и в гламурната ни интернет публичност са естетически различни, но съдържателно еднакви. Рационалният избор е приоритет само на тези, които продават гласа си - за 50 лв. или за някоя и друга обществена поръчка. За останалите (без твърдите партийни ядра) рационалността се свежда до избора на по-малкото зло. Което си е чисто проба символна мистифакция. Една от многото, чрез които гражданите се опитват да придадат смисъл на все по-отдалечаващия се от тях демократичен процес. В ситуацията на силно недоверие в политическата система битката за сърцата на избирателите става много по-важна от битката за техните умове.
В навечерието на изборите имаме нов символен контекст. Доскоро харизмата на Борисов в съчетание с ниските критерии на масовата политическа култура и добрите взаимоотношения с медиите му осигуряваха статута на всеобщ любимец. Самият Борисов пък успя да превърне българския политически процес в медиен спектакъл, в който на добрия герой може да му бъде простено всичко, стига публиката да преживява политиката като борба между доброто и злото. След президентските избори обаче марката Борисов изглежда в края на своя жизнен цикъл. Започнал е бавно, но сигурно да се превръща от „нашия човек“ в „политик като другите“ и да действа все по-консервативно, в зависимост от изискванията на статуквото.
На него ще му е все по-трудно да бъде припознат като носител на надеждата и агент на промяната след два предсрочно прекратени мандата. Затова за ГЕРБ е важно избирателите да преживеят предстоящите избори като битка, своеобразен армагедон за бъдещето на България. В този разказ Борисов е героят, който е призван да спаси народа от предстоящия апокалипсис на лявото управление. За подсилване на драматизма на този политически епос голямо значение ще има и хорът на разпокъсаната десница, чиито гласове, макар и немногобройни, са достатъчно силни. Проблемът тук е, че на ГЕРБ ще се наложи да разкажат настоящата ситуация като добра и да предложат оферта от типа „искаме властта, за да не стане по-лошо“. Рискът аргументите на фискалната и макроикономическа стабилност да се сблъскат с усещането за все по-голяма несигурност сред все повече хора е доста голям. Освен това за първи път Борисов ще влезе в предизборната надпревара като загубил национални избори. Престижът на непобедимия и силния, сигурния победител, който увлича конформисткия избирател, вече не е част от неговия символен ресурс.
Въпреки това изглежда, че ГЕРБ продължава да доминира символния контекст. На този БСП е приела да участва в политически сюжет - битката между доброто и злото, конструиран от т. нар. десница. Социалистите действат по-скоро реактивно, без да предлагат своя алтернативна версия на политическата реалност. Усилията им са насочени предимно в опити да преобърнат ролите. Това не изглежда толкова лесно не защото е трудно ГЕРБ да бъде разказан като лошите, а защото на БСП едва ли ще й е възможно да се саморазкаже като добрите. Просто няма да са много тези, които ще й повярват. Затова й остава вариантът да замени офертата „ще управляваме добре“ с офертата „Нинова ще победи Борисов“. Да превърне изборите в ритуал по детронирането на вожда. В момента това изглежда е единственият начин да обясни на избирателите от периферията смисъла от своето политическо съществуване. Много е вероятно това да заработи, както неведнъж се е случвало. По силата на подобна „логика“ Борисов дойде на власт за втори път, за да превърне окончателно битката между доброто и злото в основен смисъл на българския политически процес. И да го извади от всякаква рационалност и предвидимост.
Въпреки символните мистификации, два месеца преди парламентарните избори има няколко относително ясни неща. Ясно е, че следващият кабинет ще трябва да се ориентира към някакъв коалиционен формат, защото политическото съотношение на силите не предполага еднопартийни парламентарни мнозинства. Ясно е, че каквото и да е следващото правителство неговата легитимност ще бъде лесно оспорена, защото обществото ни е брутално разделено (социално, икономически и идеологически), а доверието в политическата система е под критичния минимум. Ясно е също така, че политическото и икономическото развитие на страната се определят от присъствието ни в ЕС и ангажиментите към Световната банка и МВФ. В този смисъл нито апокалиптичните видения на ГЕРБ, нито революционният плам на БСП почиват на рационални основи. Всичко това предполага смислен и сериозен разговор за това, как ще се реализира ефективно управлението на страната. Разговор, който следва да се случи както в рамките на политическия елит, така и между него и избирателите. Без истерии и без крясъци. Въпросът е дали най-сетне ще решим да мислим и действаме като демократична политическа общност, или ще предпочетем да продължим пребиваването си в символния свят на фалшивите дилеми - Путин или Сорос, Европа или Русия, добрите или лошите.