Изминалите седмици бяха доста турбулентни за БСП. Левицата проведе първия пряк избор за председател, който беше спечелен безапелационно от Корнелия Нинова. Последвалият конгрес запечата тази победа като в допълнение делегатите не дадоха достатъчно подкрепа за избирането на знакови представители на т.нар. „вътрешна опозиция“ в Националния съвет. С това БСП дава заявката, че поема нов курс. Столетницата беше заглъхнала в серия от вътрешни дрязги, разпри и скандали, които сякаш не са спирали да преследват „Позитано“ 20 след последното участие на партията във властта. След събитията от последните седмици се дава сигнал, че БСП прави опит да се рестартира. Дали той ще е успешен или не – тепърва ще видим.
В ретроспекция ситуацията за БСП не беше особено ласкава след краха на управлението на Пламен Орешарски. Несполучливата коалиция с Местан по онова време доведе до разрив в ляво. Станишев даде крачка назад, Миков пое руля на левия кораб, за да го изпусне с малко и това да доведе Корнелия Нинова в председателския кабинет на „Позитано“ 20. Самата Нинова мина през различни фази – опираше се и разчиташе на този или онзи от старите играчи в БСП, лъкатушеше между успешни и несполучливи политически решения. Към един момент отстрани изглеждаше сякаш емоцията беше взела връх и се действаше повече по инстинкт, отколкото по предварително начертана стратегия.
В последно време обаче Корнелия Нинова преживя някаква форма на политическо отрезвяване. Резултатът от това е, че левицата сякаш ще търси обновление. Нинова изглежда по-обрана, по-спокойна, излъчва увереност – все важни знаци, ако човек иска да успява в голямата политическа игра. Забелязват се нови лица, отглежда се ново поколение говорители и оратори. Всичко това обаче са технологични, механични въпроси, които са по повърхността на проблемите в БСП. Истинската промяна идва не от смяната на караула и изпращането в отпуск на мнозина от старите лица на левицата. В дълбочина процесите са доста по-сериозни.
В основата си става дума за ролята на консервативния социализъм. И не, това не е „дървено желязо“, както се опитват да го представят неолибералните левичари, които коментират темата. Това е онзи прочит на социалистическата идея, който е икономически прогресивен, но социално консервативен. Това е големият идеен разлом в БСП, чиито технически проявления са провеждането на пряк избор и изваждането на вътрешната опозиция от оборот. Мнозина смятат, неправилно според мен, че левицата следва винаги и дефинитивно да е част от последните течения на културния неомарксизъм. Не си ляв, видиш ли, ако не се поддаваш на климатичната паника, критичната расова теория и джендър идеологията. Да, де, ама централният въпрос на една левица следва да е доходът, а не джендърът. Днешната американска и западноевропейска левица не говори за единия процент свръхбогати, нито за отварянето на гигантската ножица между имащи и нямащи. За нея това е фонов шум около „централните теми“ за възобновяеми енергийни източници и имагинерен расизъм.
Със случващото се в БСП се дава знак, че българската левица не се припознава в тези теми. Мнозина не си дават сметка, че БСП съществува и е важна именно, защото играе ролята на консервативната сила в обществото. Десниците се надиграват коя от тях е по-прогресивна, по-неолиберална и по-глобалистка. Но политиката не търпи вакуум – на терена е необходима и консервативна политическа сила, която да дава представителство на умерените и социално-консервативните слоеве на обществото. Нинова, изглежда, разбира този въпрос и затова засилва социално-консервативния вектор в БСП за сметка на глобалисткия и елитариски такъв. Дали този подход ще успее е рано да се каже. Но за мен е положително, че се търси нов курс. Старият, очевидно, не печели доверие.