Един от 18-те
Владимир Овчаров отскоро е и запален планинар
Смолянчанинът Владимир Овчаров е сред 18-те члена на професионалното футболно съдийство в Швейцария. За успеха и пътя до тук той разказа лично пред „Труд”.
Страстта му към футбола се заражда още от дете, когато е само 7-годишен. Тогава мечтата му е един ден да играе в голям отбор. Четири години по-късно се отваря възможността да учи в спортно училище, където прекарва 7 години. Минал е през всички формации на детско-юношеския отбор на „Родопа” (Смолян), но когато идва моментът за наборна служба през 1998 г., решава да преустанови играта, тъй като не е чак толкова добър футболист. След като завършва спортното училище, се ориентира към съдийството и вече 22 години е футболен съдия.
Пътят към Швейцария прокарва неговата майка, която е там от 1994 г. като народна певица. През 2001 г. заедно с жена му опитва да получи работна виза, но по това време се издават изключително трудно. „Започнах да губя надежда, че мога да се установя там и затова се ориентирах и исках да продължа кариерата си тук и през годините отново да пробвам да замина. И дойде моментът през 2009 г., когато жена ми получи работна виза и тогава реших да оставя социалния живот, приятелите и кариерата си тук и да опитам късмета си зад граница. В момента живея в едно селце, казва се Ау, намира се на около 20 км от Люцерн, Цюрих е на около 40 минути, но на мен ми харесва страшно много спокойният начин на живот”, разказа Овчаров.
Както на всеки българин в чужбина, и на Владимир в началото му е било трудно. „Аз отидох само с английски, не знаех нито една дума на немски, наложи се да уча, първата година и половина посещавах интензивни курсове по немски. Целта ми беше да мога нормално да разговарям с хората, да ги разбирам, в моята професия имам различни контакти - с футболисти, треньори, делегати на мачовете, журналисти. След първата година и половина започнах да говоря по-спокойно”, спомня си той.
„Още в България, след като напуснах професионалния футбол, бях със статут на професионален съдия и когато отидох там, от футболния съюз в София ми бяха направили CV, преведено на немски и на английски, информацията беше въведена в международния отдел на УЕФА и това ми помогна страшно много. Все пак съм бил 7 години професионален съдия в България, винаги съм бил в топ съдиите. Четири месеца след като пристигнах в Швейцария, получих от Берн отговор, че мога да започна на аматьорско ниво, защото ако всеки съдия, който напуска собствената си държава и отива там, започва на професионално ниво, желаещите за реализация чужденци биха били повече от местните. При мен имаше и малко късмет, попаднах на точните хора в точното време, в което имаше глад за съдии. Започнах от третата по сила лига, те имат две професионални лиги, оттам надолу всичко е аматьорски футбол”, разказа Владимир.
„През 2014 г. присъствах на един семинар в Берн и човекът, който отговаряше за моето развитие, ми каза, че съм избран сред 5 души, които да кандидатстват за професионалното съдийство в Швейцария. То е на едно много добро ниво и само 18 човека могат да бъдат в тази група, защото отборите в двете лиги на страната са малко и затова бройката на съдиите е по-малка. Същевременно борбата е страшно голяма, но аз бях избран с още 5 кандидати, които щяхме да бъдем наблюдавани в продължение на един сезон, който обхваща близо една календарна година. За мен това беше едно огромно предизвикателство, все пак другите бяха по-малки от мен и само аз бях чужденец, но в нито един момент не загубих надежда и мотивация да успея. В рамките на тази година получих 7 тест мача и на всеки мач ме наблюдаваше различен човек от футболната комисия, оценяваше ме и даваше препоръки за това какво да променя. Защото методиката на футбола в чужбина е много по-различна от нашата в България и аз трябваше коренно да променя поведението си. В началото на 2015 г. получих така чаканото телефонно обаждане от председателя на съдийската комисия и бях уведомен, че аз съм един от тримата, които от следващия сезон ще имат право да ръководят футболни срещи на най-високо ниво и вече почти 7 години съм в тази бройка”, гордее се Владимир.
На въпрос как се е отразила пандемията на кариерата и живота му той казва, че за него е била по-скоро благоприятна. „Първенството беше прекъснато един-единствен път за около 3 месеца, но през това време успях да се насладя 100% на семейството си, успях да се насладя на природата, имах време да ходя често на планина, имах време да правя неща, които в нормалния социален живот не мога да правя”.
След съдийството плановете му са отново във футболната сфера, би искал да помага на млади съдии, които тепърва се реализират и започват техния път във футбола. „Със сигурност очаквам предложения и от футболния съюз за работа като инструктор или като съдийски наблюдател и се надявам, че един ден ще мога да реализирам тази моя мечта и да остана отново във футболната сфера”, категоричен е той.
Успява лесно да съчетава успеха и кариерата си със семейния живот, тъй като жена му винаги го разбира и го подкрепя: „Тя знае, че аз от 3 до 4 дена в седмицата съм далеч от семейството и пътувам много, ходя често на тренировъчни лагери. Радвам се, че давам пример на моите деца и те виждат, че с труд, лишения и борба всеки един човек може да реализира своята мечта и да постигне своите идеи за реализиране”.
Освен с футбол Владимир от скоро се занимава и с планинарство. В началото всичко е започнало като хоби, но с времето опознава по-големи територии, учи по-професионално планинарството. Плановете му са тази година да направи първия си 4-хилядник, а мечтата му си остава посещение на Хималаите и да има възможност, дори и да не го изкачи, да види Еверест отблизо.
На терена
Среща световни звезди
От 2015 г. насам почти всяко лято Владимир взима участие в един международен турнир, който се организира в кантон във френската част на Швейцария - Валис, във високопланинското градче Ла Шабле и всяка година се канят топ отбори от чужбина. „Имал съм възможност да свиря на много известни футболисти като Килиан Мбапе и Мохамед Салах. Свирил съм много мачове на италиански футболисти, на отбори като „Борусия” (Дортмунд), „Милан”, „Интер”, „Астън Вила”, „Спортинг” (Лисабон), „Спарта” (Прага). Но реално ти нямаш възможност да контактуваш с футболистите, понеже те са на подготовка там и съдията трябва да има някакъв респект. Ние не сме фенове, ние сме длъжностни лица, които провеждат тази среща и след това не ни позволяват да вземем автограф или да направим си направим снимка с някого. Единственият случай, в който си позволих да поискам снимка, беше със Сеск Фабрегас. Това стана през 2017 г., когато контролирахме терена преди започване на футболната среща и съвсем случайно, избягвайки фенове, той мина покрай на. Но иначе винаги съм спазвал дистанция и съм имал голям респект към всички футболисти, в никакъв случай не съм им нарушавал личното пространство”, разказва Овчаров.