Отец Гавриил през 1989 г.: “Българите са наши еднокръвни братя, а атеисти и безбожници са комунистите, които ги управляват!”
Идващите през ХVII-ХIХ в. поклонници в манастира са били българи от Източна Македония и големия Кюстендилски санджак
През последните дни и седмици непрекъснато се говори за нашите проблеми със Северна Македония. Както за коронавируса, по темата се изказват всякакви хора - някои подготвени, но повечето нищо неразбиращи от нея. Смея да твърдя, че при моите безбройни пътувания във Вардарска Македония като археолог, изучих и “душицата” на македонизма. Но наред с омразата към нас, българите, там се срещнах и с чудесни хора, пазещи своята любов към общото Отечество.
През септември 1989 г. бях един от първите български учени, които можаха да работят в югославската република Македония. Един ден с археолога Кирил Трайковски пътувахме по лакътушещия планински път между днешните северномакедонски градове Злетово и Кратово. Зад един от завоите в сумрака се очерта внушителният масив на манастира “Св. Архангели”, основан от прочутия български светец Гавриил Лесновски. Заедно с Прохор Пчински и Йоаким Осоговски, този светец е най-големият следовник на св. Иван Рилски. Именно той строи първия храм край Лесново, а после се оттегля като пустинножител до Злетово. Околните жители обаче често го търсели да им помага, заради дарбата му да лекува. Най-сетне се уединил в непроходимата гора под Орлов връх, където прекарал в пост и молитва 30 години. През ХIII в. мощите на светеца тържествено са пренесени в столицата на Българското царство Търновград.
На портата на обителта ни посрещна слаб възрастен монах. Скулестото му лице бе обрамчено с дълга бяла брада и излъчваше невероятно благородство. Кирил с благоговение ми прошепна, че това е игуменът на манастира отец Гавриил от Щип. Аз бях много впечатлен, защото се носеха легенди за този човек и неговото испостническо пребиваване в различни манастири и на Атон. Неслучайно го наричаха Светогореца.
Канонизираното изображение на Гавриил Светогорец
Животът му наистина бил пълен с превратности. Миалче Кирилов Парнаджиев, както е светското му име, първо бил увлечен от комунистическите идеи и влязъл в партизанското движение по време на Втората световна война. После учил в Белград изобразителни изкуства, а след това става учител и скулптор. Навършил 37 години през 1963 г., Миалче Парнаджиев взема съдбоносно решение. Той напуснал светския живот, приел името на легендарния основател на Лесновската обител и заминал за Атон.
От мнозина бях чувал думата, че Гавриил е последният истински монах. В неговата духовна сила се убедих сам, когато тримата с него и Кирил говорихме до късните часове на нощта. А рано сутринта аз тръгнах към главната църква. Огряна от лъчите на изгряващото слънце, тя се извисяваше като истински шедьовър на православната архитектура. Изключително стройна като пропорции, с два красиви купола и фасади, изпълнени с редуващи се тухла и камък. Мраморни колони поддържаха сводовете на притвора, а от изток многостенен олтар завършваше силуета.
Днешният си вид църквата получава през 1341 г., когато е изписана с чудни фрески. Жителите на околните селища Кратово, Злетово, Кочани и Щип се грижат за нея и през мрачните години на турското робство, като извършват редица поправки през 1558, 1581, 1627, 1635 и 1805 г.
Влязох в храма и започнах да оглеждам стените му. Там търсех врязани надписи, оставени от различни поклонници. В този момент в сградата дойде отец Гавриил. Само преди няколко дни бе получил епископски сан в непризнатата от другите православни църкви Охридска архиепископия, а днес бе неделя и трябваше да изнесе първата си архиерейска литургия. В обителта липсваха достатъчно монаси и игуменът ме помоли като историк да му помогна в зачитането на евангелските текстове.
Постепенно в църквата дойдоха няколко десетки души от околните селища - Щип, Кочани, Злетово. В началото на службата се смутих, макар да нямах проблеми с църковнославянските книги. Постепенно гласът ми укрепна и усетих как дори подпявам някои от свещените цитати. И изведнъж изпитах някакво съвсем ново чувство в средновековната църква. Сякаш вперилите очите си в мен образи на светците оживяха, а аз се пренесох в далечната и героична епоха на ХIV в.
Службата завърши с кратка проповед на отец Гавриил, в която той оживено обясни на стеклите се хора от близките селища, че се е случило голямо събитие - дошъл е човек от майката-родина, от България. Че всички ние сме българи и говорим един и същ език. Игуменът не се страхуваше гордо да изрече тези кощунствени за официалните среди в Скопие слова.
Изведнъж се обади някой от тълпата и попита: “Дядо Гаврииле, ама нали българите са атеисти и безбожници?” “Не сине - отвърна игуменът, - българите са наши еднокръвни братя, а атеисти и безбожници са комунистите, които ги управляват!”
Развълнуван от случилото се, аз започнах работа в храма. И откритото от мен потвърди напълно думите на отец Гавриил. Само в притвора на църквата “Св. Архангели” намерих десетки надписи-графити от ХVII-ХIХ в. Те пряко се свързват с известните приписки върху книги и дават отличната възможност да се проследи етническата принадлежност на хората, посещавали в тези времена светата обител.
Най-важният извод е, че идващите през ХVII-ХIХ в. поклонници в манастира са били българи от Източна Македония и големия Кюстендилски санджак. Могат да се споменат имената на Стоян и Стефан Иванови от Крива паланка (1707 г.), поп Христо от Кочани (1745 г.), Иван от Кратово (1779 г.), поп Велко от Кратово (1779 г.), поп Стоян от Кюстендил (1827 г.) и Димитрован от Трън. През това време градовете Щип, Кратово, Кочани, Крива паланка и Злетово се намират в Кюстендилската епархия. Мнозина техни жители стават нейни митрополити и заемат видно място в йерархията є. Самата титла на архиереите звучи така: “Кюстендилски, Щипски и Кратовски”.
В Кюстендилската епархия влизали четири от главните български обители - Рилският, Пчинският, Осоговският и Лесновският манастири. Особено голямо е значението на първия, който през този период се утвърждава като най-важната светиня за българите. Рилският манастир разполагал със сгради и метоси за своите таксидиоти в почти всички български градове. Документално е известно, че такъв приют е имало в намиращия се само на няколко километра Щип.
Само в Лесновската обител Рилският манастир е споменат пет пъти в приписки и в открити от мен надписи-графити, а това е много повече от останалите селища и църковни центрове. С изящния си почерк автографи по стените на храма са оставили рилските монаси Йоаким в 1717 г., Мойсей в 1749 г. и Йеротей в 1760 г. Последният бил брат на бившия игумен на Рилския манастир и настоящ кюстендилски митрополит Серапион. Йеротей е автор на “Рилски летописен разказ” от 1772 г. - едно от първите исторически съчинения в българската възрожденска литература, синхронно с “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски.
Още много неща научих във великата Лесновска обител. Но главното бе, че видях хора, чието съзнание не бе промито от пропагандата. На излизане светият старец ми заръча: “Братко, иди в Светия Синод на Българската православна църква и ги помоли да ми пратят църковни книги на български, че имам само на сръбски и руски.”Аз, младокът, окрилен отидох първо там, но бях “порязан” от студен отговор: “Не може, македонците са в схизма!” А два месеца по-късно дядо Гавриил на 12 януари 1990 г. си отиде от този свят. А на 28 май 2017 г. Охридската архиепископия го канонизира за светец. Сами преценете - български или (северно)македонски?!