Уникални документи от ХІХ в. громят всички претенции за македонска историческа идентичност
Римляните отсичат: „Da mihi factum, dabo tibi ius” (Дай ми фактите и ще ти дам правото)
Това, от което северномакедонските участници в смесената историческа комисия най-много се боят и бягат като дявол от тамян, е гласът на автентичните документи. Защото още древните римляни са отсекли: „Verba volant, scripta manent” (Казаното отлита, написаното остава). Къде-къде е по-лесно да си говорим по отвлечени въпроси като тези за „македонскиот идентитет”.
Човечеството отдавна е търсело начин да удостовери истинността на даден текст и така се е достигнало до изобретяването на печата. Според Тълковния речник удостоверяващият или гербов печат е инструмент за заверка на правдивостта на един документ. Нашите предци добре са знаели това и по тази причина в средновековната българска държава аристократите са имали лични печати. Българските царе пък скрепвали своите грамоти със златни печати (хрисовули), без които документът за дарения на манастири и селища бил невалиден.
В разгара на закъснялото българско Възраждане и на борбата за църковна независимост срещу гръцките попове през ХІХ в. българите отлично осъзнават ролята на удостоверяващия печат. Навсякъде в българските земи никнещите като гъби след дъжд национални общини, читалища, църковни настоятелства и др. първо си правят печат. Тогава не е имало ателиета за изработка на печати и всеки си ги е майсторил както намери за добре. Освен да докажат автентичността на документа, те имали и втора, не по-малко важна задача: да покажат на света, че има български народ.
В разгара на най-големите етнически конфликти след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. един българин тръгва да проучва българските старини в Македония. Това е Йордан Иванов, който в рамките на следващите 10 години прави още обиколки из изстрадалата земя. През 1931 г. той издава капиталния си труд „Български старини из Македония”, представляващ и днес учебник за всеки съвестен историк. Там Иванов публикува редица важни документи, много от които по-късно са унищожени при окупацията на македонските области от сърби и гърци. В следващите редове ще покажа на читателите една интересна страница от тези изследвания.
„Македонските българи през турското робство си служели било с лични, било с дружествени печати. Надписите на печатите били на български, гръцки или на турски език, а понякога едновременно на две езика. Не са редки случаите, когато българите си служели и с отпечатване на натопен в мастило палец върху съдебни актове, договори и просби. Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански законодателни фермани – Н. О.), турската държава взе да търпи, щото нейните поданици да могат да изявяват народността си открито, едноплеменните етнографски сдружения се осмеляваха да посочват явно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна борба и отпорът на българите засилиха у българите още повече тоя навик. Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи захванаха да се именуват „български” и на своите печати. Това говори за събуждането и закрепването на националното чувство у македонските българи.
Така, още в 1817 г. българските шивачи в Солун се сдружават в един еснаф, който се именува в тяхната кондика:
Еснавъ терзıи бугарски у Солунъ.
Жителите на Велес в 1845 г. вече си имат училищен печат, на който се чете:
Велешкото българско училище, 1845.
От същата година е и печатът на училището в с. Бошино до Велес:
Печатъ: Башовското българско училище, 1845.
Прилепските шивачи строят в 1867 г. крило в Трескавечкия манастир и поставят над вратата надпис:
Иждивениемъ болгарскиот терзийски еснафъ, 1867.
От същата година българските хлебари-симитчии в Битоля си правят печат на български и на турски език:
Битоля+български симитчийски еснафъ, 1867 (тур. Битоля де булгар симитчи еснафи).
От 1860 г. е печатът на кръчмарския еснаф в Прилеп с надпис:
Еснавъ анджийски, български.
Печатът на битолския български папукчийски еснаф от 1870 г. е с надпис:
Болгарски еснафъ папукчии, 1870.
А ето и някои печати на български общини и читалища:
Блъгарска цръковна община в Солун.
Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1969.
Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)
Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).
Воденска българска църковна община, 1870.
Българско читалище в Воденъ, 1870.
Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 г. (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).
В голямото си изследване Йордан Иванов публикува и прочутия „Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония” от 20 май 1878 г. Това е протестно обръщение на македонските българи към Великите сили с искане за прилагане на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към новосъздадената българска държава. В този апел слагат подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни дружества от всички краища на Македония. Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на съответните организации. На повечето съзнателно е отбелязана националната идентичност на притежателите им:
Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.
Ето това е голата и неприкрита истина за демографската картина в Македония през ХІХ в. Ще си позволя да завърша този текст с още няколко латински пословици. Често приписват на римляните думите „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Всъщност такива думи не са изричани никога. Цицерон е казал друго, а именно: „Inter arma silent leges” (Когато говорят оръжията, законите мълчат). Слава-Богу днес оръжията общо-взето мълчат – иначе си знаем какво става.
Римляните обаче със сигурност са казали нещо друго. Те отсичат: „Da mihi factum, dabo tibi ius” (Дай ми фактите и ще ти дам правото). Та ето ви, драги северни маседонци, фактите. А вие ще признаете ли правото? Нали уж ще влизате в Европейския съюз, който е символ на върховенството на закона!?