В парламента няма истина, ако депутатите станат чиновници

На народните избраници трябва да се плаща само при присъствие на заседания

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

Андрей Тасев Ляпчев е български политик от Македония. Изявен участник в Демократическата партия, през 1923 г. той се присъединява към Демократическия сговор и е начело на неговото умерено крило до смъртта си. Той е министър-председател в правителствата, управлявали България от 1926 до 1928 и от 1928 до 1931. Член-учредител е на Македонския научен институт. През 1910 година Андрей Ляпчев е номиниран от Христо Славейков за Нобелова награда за мир. След парламентарните избори през 1931 г. здравословното състояние на Ляпчев се влошава. Той заминава за Берлин, където се установява, че е болен от рак на белия дроб. По време на половингодишното му отсъствие разногласията в Демократическия сговор продължават да нарастват. Ляпчев се завръща в София на 11 март 1932 г., а през май е проведен конгрес на Демократическия сговор, на който групата на Александър Цанков окончателно се отделя от партията. Ляпчев и Атанас Буров запазват водещата роля в другото крило на Сговора. Макар и почти напълно оттеглил се от активна дейност, политическите разногласия се отразяват неблагоприятно на влошаващото се здравословно състояние на Ляпчев. През есента на 1933 г. той отново заминава на лечение в Берлин и Кил, но болестта му продължава да се развива. В края на октомври той се завръща в България и умира в дома си на улица „Кракра“ №21 в София на 6 ноември 1933. Преди смъртта си той завещава цялото си имущество на Българската академия на науките и в къщата му от 1948 г. се помещава Институтът за изобразително изкуство.

- Политиката повече дава или повече взема, г-н Буров?
- Знаете ли, че Батенберг е бил много, много весело момче, когато идва в България?! За шест седем години остарява, побелява и си отива като старец. И Стамболов си отива побелял. В България политиците побеляват, но не поумняват. Те стават злобни, дребнави и кавгалии. Дай им кавги. Дай им да се перчат, особено депутатите.

Те са cган. Те са измет. Те са фанфарони и не му мислят какво ще излезе накрая. През времето на Сговора аз го изпитах на свой гръб. Един ден Ляпчев дойде в Министерския съвет и каза:
- Господа, имам предложение от нашата парламентарна група на Демократичния сговор, да въведем заплати за депутатите. Да получават пари и в дните, когато не заседават...

Аз бях болен тогава. Едва стоях на краката си. Тресеше ме. Трябваше да легна, но дойдох на това заседание, И като го чух, станах и попитах:
- Кой точно го иска това? Аз съм против!

Всички подкрепиха Ляпчев, а не мене. Пак попитах Ляпчев кои хора го искат.
- Всички.
- Всички е общо понятие - имена. Имената им.

Той замънка. Но аз настоях да чуя кои са го поискали. Той назова пет-шест души. Тези, които имаха фирми. Тези, които никога не се заседяваха в парламента, а манкираха и бягаха от заседания. Тези, които ръководеха акционерни компании. Аз му казах:
- Това никога не бива да става в България, защото депутатите са единствените хора, като банкерите, които се избират по заслуги, по качества, по дар слово, по дарба. Не проваляйте една народна традиция - да се плаща само на заседание. Ако отсъствува - йок лев! Йок Наполеон...

Ляпчев ми възрази:
- Буров, времената са тежки. Хората вече трудно преживяват. Криза е. Трудно се печелят пари за прехрана.
- Народното събрание не е място за прехрана, а за народополезна работа. За ползу народу, както се казва. Аз няма да гласувам никога!
- Но и Цанков е съгласен. И неговата група иска същото.

Скочих отново и тупнах с юмрук по масата:
- Това аз никога няма да приема и ще се боря против него. Вие опропастявате една прекрасна идея - да се служи честно и безкористно. Едно е да получаваш по нещо за стотина дни работа в парламента, друго - да си чиновник...

Но Ляпчев го постави на гласуване и спечели.

Само аз (ето, Цвятко Бобошевски е жив, той ще ти го потвърди), само аз гласувах против. Ляпчев потриваше ръце, Той бе много доволен, че ми е натрил носа. Но аз станах за трети път и казах:
- Приятели, запейте погребалната молитва на Сговора. Сега с това ваше решение вие окончателно го закопахте!

Това, което искате, е от полза само за вашия джоб и за опозицията. Тя е бедна. Тя е гладна. Тя иска власт, пари и жени. И затова ще ви поздравят. И ще гласуват в парламента за вашето предложение. И повярвайте ми, ще има абсолютно мнозинство. Обаче това ще закопае парламента. България. Народа. Народът ще плаща на дембели!

Опозицията в следващите избори ще има един коз и ще спечели.

Тя ще каже: „Бяха на власт и да ограбят напълно държавата, сами си гласуваха бюджета и сами си увеличиха заплатите, тези мискини от Сговора, тези изверги, тези палачи.“ И какво ще им отговорите вие. Нищо. Нито община ще вземеме, нито депутатско кресло. Край.

Това казах и излязох.

В парламента няма живот, няма истина, след като депутатите станат чиновници.

В работата няма радост, защото е на обща, държавна нива.

А държавното е ничие, то е чуждо, не топли.

Тогава какво? Остава само надеждата да съмне, да светне. И ще светне. Не може да не светне - повтарям това, но ти си казваш: „Трай, коньо, за зелена трева.“ Ще видим. В политиката и в земеделието всичко е възможно. Аз, когато паднах от власт на 4 юли 1913 година като министър на търговията, оплют и обруган, си казах: „Край, дотук.“ Моят шеф Д-р Стоян Данев извика в парламента: „Господа, моята политика фалира.“ И само след шест години, в 1919 година, бях пак министър на търговията при Стамболийски. След нови шест години - пак министър - на външните работи. Важното е човек да има кураж, вяра и щастлива звезда.

(Следва утре)

TRUD_VERSION_AMP:0//
Публикувано от Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Този уебсайт използва "бисквитки"