Цинизъм е заради грешни теоретични принципи на управление да умират хора, а усещането за несправедливост у работещи и допринасящи за системата - само да расте
Заради паниката всички се юрнаха в болниците, задръствайки системата, без да е нужно
Най-характерното за социалистическия тип стопанство е тоталната липса на сигнали за това какво да се произвежда, а от там се формират и чудовищни дефицити или неизползваеми излишъци. С други думи: пилеене на оскъден ресурс и липса на ефективност и ефикасност. Отсъствието на пазар на капиталови блага - земята и машините са собственост на държавата - и централното управление на труда, пречи на формиране на реални „пазарни цени”, а липсата на такива сигнали означава и стреляне на тъмно за това какво да се произвежда, в какво количество и качество, както и кои са най-спешните нужди съобразно оскъдните производствени блага.
В подобна „слепота” се озовава днес и публичното ни здравеопазване. С десетилетия отлаганите реформи в сектора вече имат прескъпа и болезнена цена, изразяваща се в човешки животи, недостиг на специалисти и смазани от умора лекари, сестри и санитари. Пандемията не изненадва само нас и тя действително е историческо предизвикателство в световен мащаб, но от гъвкавостта на системата (или липсата u) зависи и резултатът от битката със заразата.
Във времето обаче разбирането за здравето като „безплатно и конституционно” благо посява семената на подобни кризи и до голяма степен води след себе си до идентични икономически проблеми, където и да бъде приложено. Просто защото такова нещо като „безплатно” няма, а където има - по-добре да не ни се налага да го ползваме. За да функционира действително добре здравната ни система, принципите на добрия финансов мениджмънт и икономическите закони и реалности трябва не просто да се вземат предвид - а да са ръководещи.
Днес има огромно търсене на здравната услуга и ударено по редица линии предлагане - на легла, на лекари и сестри, на екипировка. От там произтичат и тежките дефицити в система и усещането за загуба на контрол и паника. Всичко това обаче е заложено назад в годините, а грешките са концептуални, което води до повторението и задълбочаването им във времето.
По линия на „търсенето” на здравната услуга - заради паниката днес всички се юрнаха в болниците, задръствайки системата, без да е нужно. Част от процедурите можеше да се правят в изнесени центрове навън без ненужна и скъпа хоспитализация, а и статистически огромната част от хората карат вируса леко или безсимптомно. Едва 5-6 на сто от болните имат нужда от кислородно подаване. Лесната хоспитализация - и оттам слабата профилактика и неразвитата доболнична помощ, обаче е феномен, възпитаван поколения, а стимулът на болниците е свързан с усвояване на клиничните пътеки. Или така нареченото точене на касата, с което се е сблъсквал почти всеки стоял с дни в болница при вече излекувана болест или подобрено състояние. И ако преди този подход е бил просто излишно разхищение - днес може да значи буквално с часове чакане за легло в болница на действително спешно нуждаещи се пациенти. И летален край на реални и подлежащи на лечение хора.
По линия на „предлагането” на услугата има въпиющ недостиг на специалисти и то не отсега. Освен това леглата се оказват кът, въпреки сметката ангро че над 20 хиляди легла стоят неизползвани на национално равнище. Проблемът, разбира се, се корени в неравномерното им географско разпределение и голямата концентрацията на болни по места.
Оказва се, че социализмът в друга система - тази на образованието - днес тежи на здравната система съвсем реално и води да разхищение и липса на ключови кадри - общото финансиране на държавни поръчки за образованието на лекарите не го обвързва с ангажимент да останат в страната ни. При наличието на чудесни условия и заплащане в Германия например, младите медици логично заминават там. А страни като Полша да речем, са буквално обезкървени по тази линия. Разходите по образованието са „социализирани”, реализацията на кадрите - приватизирана, метафорично казано.
Логично, днес в пандемията никой германец не беснее срещу суперкачествения и относително по-евтин български и полски лекар, ако и да има „проблем” с т. нар. полски водопроводчик.
В случая със здравната ни система централизираното финансиране обрича и родните медицински специалисти на ниско заплащане, въпреки инвестираните десетки години за квалификация и ценз. Неадекватното централно остойностяване на пътеки и пакети, както свръхнадценяването на някои и подценяването на други, неизбежно корумпира системата и води до феномени като „болници в болниците”. За „хубавите” пътеки едни болници, за неатрактивните - други. Предлагането на легла обаче се оказва недостатъчно както заради липса на комуникация и координация между спешна помощ, болниците и личните лекари, така и заради неуредици по „Закона за лечебните заведения”, пречещи на болничните заведения да разкриват ковид легла при нужда. Респективно и финансова щета за тях впоследствие при отказа на касата да покрие масрафа.
Като тежък анахронизъм от социализма са и феноменално задлъжнялите общински болници, които са в окаяно състояние, със спадащи приходи и „клиенти”. При такова развитие на транспортни връзки и комуникация в областни многопрофилни болници и при възможността да се развият изнесени медицински центрове и да се даде повече ресурс на парамедици, фелдшери и лични лекари по места - поддържането на тези „гордости” от миналото е меко казано луксозно и безотговорно начинание.
Централизираното финансиране и липсата на конкурент на Здравната каса води до злоупотреби и точенето u. Липсата на алтернатива от застрахователи, фондове и взаимни каси води и до занижено качество срещу парите и слаб контрол за разходването им. Междувременно идеите на здравното министерство за смяна на модела останаха на хартия, вероятно заради удара от пандемията, но и не само. У нас има неразбиране, че ако оценката на риска е лоша, със сигурност той ще нараства, както и стимулите да бъде поеман.
Солидарното събиране на здравните вноски, харчени за нуждаещите се в момента и невъзможността да се формира лична здравна сметка късат връзката „принос за и полза от системата”, следователно априорно намалява стимулът да се плащат осигуровки. Без диференцирани вноски въз основа на рисковия профил и начина на живот на всеки, изначално имаме прехвърляне на финансова тежест от болната към здравата глава и поощряваме неразумния и вреден „лайфстайл”, тъй като рискът е споделен и размит. Затова сме и най-болни и застаряващи, а „недофинансирането” расте ли, расте, независимо от постоянното увеличаване на парите и трансферите от бюджета към касата.
Тоест рецептата не е повече държава в здравеопазването и премахването на статута на търговски дружества на болниците, както предлагат напористо отляво. Напротив, системата и сега е тежко регулирана и затлачена, а либерализирането u ще доведе до повече ефективност и по-високо качество. Не е цинизъм да се използва икономическа логика в управление на сектора на здравеопазването. Цинизъм е заради грешни теоретични принципи на управление да умират хора, а усещането за несправедливост у работещи и допринасящи за системата - само да расте.