Преди 145 години в градчето Сан Стефано до Цариград бе подписан мирният договор, с който се сложи край на Руско-турската война, която ние, българите, наричаме освободителна. На картата на тогавашния свят отново се появи държавата България.
След близо 500 години потисничество и издевателства над нашата воля и християнска вяра българите извоювахме правото си да бъдем свободен народ, който сам може да гради своето бъдеще – това, на което ни учеха поколения българи, загинали срещу поробителите. Така, както ни беше завещал и Васил Левски: „…И ние (българите) сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът – в България, Тракия [и] Македония…“, публикувано във вестник „Свобода“ през 1871 г.
И въпреки че тогавашните Велики сили – морализаторки, в името на своите интереси и тогавашни „европейски“ ценности, няколко месеца по-късно, на конференцията в Берлин, разделиха Санстефанска България на няколко части и върнаха 1,5 млн. българи от Тракия и Македония под турско робство, а Северна Добруджа и Поморавието подариха на Румъния и Сърбия, Санстефанска България, обединението на българския народ в една държава стана идеал на следващите поколения българи. В името на този идеал, а не на някакви измислени, чужди, космополитни интереси, българският народ търпя лишения и пожертва над 200 хиляди свои синове в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световни войни. В името на същия този обединителен идеал, завещан ни от Сан Стефано, прогонените българи в Тракия и Македония вдигната три въстания – Кресненско-Разложкото от 1878 г., Горноджумайското от 1902 г. и Илинденско-Преображенското от 1903 г., и водиха кръвопролитна борба близо 70 години след освобождението.
Трети март и Санстефанска България бяха и са идеал на истинските българи. Но за съседите и враговете на България, както и техните слуги у нас, които се стремяха да убият българския дух и да ни превърнат в една безропотна маса, този символ на българите бе пречка. Затова по чужда, съветска, воля той бе забранен след 9 септември 1944 г. и чак до 1990 г. бе обявяван за великобългарски и шовинистки, а хиляди хора бяха вкарвани в затвори и лагери като шовинисти и великобългарски националисти – и в България, и в Македония.
Днес нови интернационалисти, глобалисти, либерали – с една дума еничари, в името на нови европейски ценности отново отричат 3 март – този път заради политическата конюнктура и войната в Украйна, а българските патриоти обявяват отново за националисти, а този път – и за русофили. Колкото и да им е неприятно на тези „нови, модерни европейци“, ние, българите, на 3 март трябва да сведем глава пред борците за българската национална свобода, но и да кажем едно благодаря на онези десетки хиляди войници от руската имперска армия, които паднаха във войната от 1877-1878 г. Така правят културните народи. Неслучайно строителите на нова България след освобождението построиха паметниците в Плевен, Шипка, Шейново, паметника на Цар Освободител в София. Те не оставиха паметници нито на английската кралица, нито на германския канцлер, нито на австро-унгарския император, защото никой от тогавашна Европа не проля и една капка кръв за нашето освобождение, а сътвори т.нар. Берлински диктат.
Така че напук на всички онези днешни „либерали“, които подобно на своите марксистки интернационалистически предшественици отричат и Трети март, и Санстефанския идеал, и въобще нуждата от българска национална идентичност и българския национален интерес, българите и в България, и извън пределите на съвременната ни държава, които поставяме българското над чуждото, на този ден – 3 март, казваме „Честит празник“.
Честит празник, българи!