С политиците от т. н. РСМ не трябва да се спори и търси истината. Това са новите помаци на Балканите
Няма защо да се опитваме да преговаряме, голямото зло над тях е сторено и връщане назад няма
Французинът Анри Поци се спира на съдбата на българите край Вардара - истинска трагедия
Преди време, на страниците на уважавания от мен в. „Труд“ публикувах статия с основния мотив - с политиците от т. нар. РСМ не трябва да се спори и търси истината. Това са новите помаци на Балканите, върху чийто поглед назад към историята е поставен печат с кръв и нажежено желязо, печат който вече никой не може да счупи...
Често казано очаквах статията ми да има повече резонанс, но очевидно не я бях структурирал напълно ясно и добре. Сега се опитвам отново да представя моята теза. Защо наричам хората край Вардара помаци/помъчени?
Какво е характерно за нашите български помаци? Те говорят български, но са с турски имена и изповядват мюсюлманска религия. Опитайте се да промените нещо от това и ще се озовете във вихъра на една драма, която разтърси в края на миналия век страната ни, доведе до едно масово изселване на около 300 хиляди българо мохамедани в Турция - резултат от една дълбоко глупашка акция, наречена с помпозното име „възродителен процес“. Слава Богу, много жертви нямаше, по-точно брояха се на пръсти, но най-голямата жертва беше името, престижа на държавата България.
Извинявам се за отклонението и се връщам към основната тема. Защо, мъжете и жените край Вардара са новите помаци на Балканите? Към тази метафора ме насочи не много известната книга на французина Анри Поци, публикувана в Париж в началото на 1922 г., преди повече от един век. („La guerre revient“, Henry Pozzi, аvril, 1922).
Ето няколко реда от емоционалното встъпление на автора:
Тази книга ще ми спечели, и то не само извън Франция, непримирима вражда... В нито един момент, в разследването, чиито резултати представям тук и от което пасажи вече са се появили в „Делото“, „Ехото на Париж“ и аз съм навсякъде, за мен не е ставало дума да взема страна за или против чехите, румънците или сърбите, за или против хърватите, македонците или унгарците, държах единствено да покажа къде са нещата в половин Европа... Единственото, което ме интересуваше, когато пътувах през Югославия, България, Унгария, Австрия; единственото безпокойство, което никога не ме е напускало, са последствията, които една такава грешка, такава несправедливост, такова престъпление биха могли да имат върху сигурността и бъдещето на Франция... Проверих някои неща на място, по време на тази дълга обиколка на Европа - петата след войната! - което ме отведе от Загреб до Скопие, от София до Белград, от Солун до Будапеща, от революционните организации до кабинетите на министрите на диктатурата, - най-малкият факт, най-малкото твърдение. Всичко, което ще се намери в книгата ми, аз съм го видял, аз съм го отбелязвал за себе си и всеки, който отиде там, където съм бил, би го видял и отбелязал на свой ред. Ще бъда упрекнат именно за това, че се осмелих да го кажа, че безцеремонно повдигнах булото, което покриваше пиянството на Ньой... Ако трябваше да го направя отново; пак бих го направил! Нямаме право, когато знаем дори частица истина и когато непознаването на тази истина може да бъде фатално за близките ни, да не я изкрещим, пък каквото стане...
(Заб. Откъсите от уводния текст на книгата са препечатани от първия и единствен превод на български, София,1932 г.)
Наистина, една очевидно откровена, гражданска позиция на пацифист, която поразява нас, българските читатели, най-вече със страниците, посветени на съдбата на българите край Вардара в онези далечни години след Първата световна война.
Това, което ни разказва френският публицист по темата е направо страшно! Малко или много то напомня за жестокостите на османлиите, който са потурчвали български райони и които така невероятно релефно и точно са литературно реставрирани в романа „Време разделно“ на моя покоен приятел Антон Дончев.
Преувеличено твърдение? Мисля че не. С делови, но не по-малко драматичен тон французинът Анри Поци се спира на съдбата на българите край Вардара - истинска трагедия, започнала непосредствено след края на Първата световна война, за да изтлява в наши дни, под неистовия жесток вой на люде като Мицкоски и сие.
Само трябва да прочетете редовете на Анри Поци за жетварките край Вардара, които не пеят, докато прибират хляба насъщни; за младите жени, чийто съпрузи и бащи на децата им са избягали в свободна България, жестоко преследвани български учители; за тези млади непеещи жени, насилствено „венчани“ от някакъв пиян сръбски фелдфебел (провъзгласил се за поп?!) за зажаднели за женска плът сръбски войници, идващи от фронта; жени, които по известната формула „Со кротце, со благо и со мъничко кютек“ е трябвало да споделят незаконно съпружеското ложе с непознати хора при живи съпрузи...
А децата им? Какво са преживели те, бити жестоко, до кръв с жилава пръчка пред останалите съученици защото са промълвили - представете си! българска дума.
А за затворниците, за измъчваните с огън и нож българи, за избитите, за които говори Поци? И както казва той: „Всичко за което става дума в книгата ми, аз съм го видял...“
Но тази кървава преса в Крайвардарието не свършва с времето, видяно и документирано от Поци. Тя продължава и след Втората световна война - по-перфидна, по-интелигентна, но не по-малко страшна за българите, живеещи там. По веление на Коминтерна, група „видни българисти“, между които е и нашият партиен академик Тодор Павлов, с пот на чело мътят някакъв „македонски език“ на основата на западните български говори, а сталинска Москва бърза да открие дори факултет по македонски език и да състави речник на руско - македонски.
Като стана дума за езика, си спомням как двама с колегата Н. К. бяхме в група на СБЖ до Скопие и Охрид, за да се насладим на величествените останки от крепостта на българския цар Самуил, да погледнем прекрасното Охридско езеро, като подминавахме улични табелки, където черно на бяло бе написано: „Тук започна борбата срещу „бугарските и немачките окупатори“. И докато коментирахме с колегата тези надписи стара женица ни спря и ни запита:
„А бре, вие да не сте оландяни?“
„Не сме, холандци бабо, българи сме...“ - отвърнахме.
„А, бугари...“ - промълви старата. И млъкна. Отминахме я с известно горчиво чувство. А тя остана, една прегърбена сиво черна сянка на жена на фона на искрящите води на езерото.
Очевидно, и тук, през Охрид, бе минала вълната на време разделно, и тук българите бяхме станали „бугари“. И именно заради това няма защо да се опитваме да преговаряме, да търсим общи корени с новите помаци край Вардара: голямото зло над тях е сторено и връщане назад няма.