Десет години от смъртта на първия президент на Република Македония, преживял атентат срещу себе си и останал верен на номенклатурното си минало
Киро Глигоров почина на 1 януари 2012 г. у дома си на 94-годишна възраст
В парка „Жената борец“ в сърцето на Скопие има няколко отделни скулптури и скулптурни композиции. Някои са по-стари, но другите са от онзи безумен проект на правителството на Никола Груевски, наречен „Скопие 2014“. Една от тях е посветена на заседанието на АСНОМ от 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински“.
Там, както е известно, се полагат основите на съвременната държава на македонците, първо като федеративна част от Титова Югославия, а от 8 септември 1991 г. като суверенна и независима република.
Една от фигурите в композицията е на Киро Глигоров, тогава млад адвокат, получил правото да практикува професията си след молба до цар Борис III, в която декларира себе си като истински българин. Заедно с него около масата на заседанието седят мраморните фигури на останалите участници, а един от тях на трибуната държи реч.
Във връзка с десетата годишнина от смъртта на Глигоров редакцията на сръбски език на Би Би Си отбеляза, че освен фигурата в композицията на участниците в АСНОМ, в Скопие или на друго място няма издигнат паметник в негова част. Има булевард, който носи името му, както и едно училище. Според медията, това е странно при положение, че центърът на Скопие е така нацвъкан с паметници от програмата „Скопие 2014“ и досега не е сринат нито един. С едно изключение - монументът на Андон Лазов-Кьосето, изпълнителят на присъдите на Гоце Делчев, бе разрушен в потайна доба веднага след като Никола Груевски изгуби властта.
Не се съмнявам обаче, че паметник на Глигоров ще има. Ако не за други негови „заслуги“, поне за онова изказване от трибуната на парламента, в което той, първият президент на Република Македония, тържествено обяви, че процесът на дебългаризация в страната е завършен напълно и че българското чувство остава само в рамките на няколко фамилии. Чух го с ушите си, видях го с очите си и писах кореспонденции от Скопие на тази тема. Пък нека сега да ми разправят, че македонизмът не бил на антибългарска основа.
Цялата политическа и държавническа кариера на Глигоров премина в Белград. Когато започна разпадът на СФРЮ и в Скопие почнаха да говорят за промени, поканиха Глигоров да оглави държавата като президент. Не бяха успели комбинациите с други важни фигури, като например владиката Михаил, главата на непризнатата от никоя сестринска църква Македонска православна църква. Глигоров бе избран от първия многопартиен парламент на държавата и бе човекът, който на 8 септември 1991 г. от трибуната на централния площад в Скопие обяви резултатите от проведения същия ден референдум, според който някогашната федерална единица в СФРЮ стана суверенна и независима държава Република Македония.
Сега, десет години след смъртта му неговите апологети, които никак не са малко, продължават да акцентират на твърдението, че Република Македония се е откъснала от Титова Югославия без нито един изстрелян куршум и че заслугата за това е на нейния първи държавен глава Киро Глигоров.
Като част от създадената и утвърждавана митология около него се изтъква умението му да убеждава и да води преговори. То бе впрегнато през пролетта на 1992 г., когато след продължителни разговори частите на югоармията, разположени в бившата югорепублика, бяха изтеглени от територията u. На север разпадът на СФРЮ вече взимаше своя кръвен и жертвен данък, докато на юг, край Вардар, всичко мина относително спокойно. И досега експертите все още спорят на какво се дължи това и защо Милошевич не се опита да посегне на новата независима държава. Лично аз имам две обяснения: първо, при ангажираността му в другите югорепублики, на Милошевич не му се искаше да си отваря нов фронт в тила. И второ, той беше наясно, че каквото и да се случи, Република Македония е „негова“ и че сръбското влияние там е толкова дълбоко вкоренено, че няма смисъл да хвърля военни ефективи, за да я задържи. Пък и нали Глигоров, старият белградски апаратчик е там.
Друг детайл от митологията „Киро Глигоров“ е, че той е извел Република Македония на голямата международна политическа сцена. Като негов „принос“ в това отношение се посочва фактът, че е първият президент на страната, говорил от трибуната на Общото събрание на ООН на македонски език. Това стана на 8 април 1993 г., когато Република Македония стана 181-и член на световната организация. Критиците на Глигоров обаче имат две съществени забележки. Първата - ако не беше признаването на новата държава от страна на България на 15 януари 1992 г., отворило пътя към международното общуване, едва ли толкова скоро ООН щеше да я приеме. Втората - в ООН новата суверенна държава бе приета с името Бивша югославска република Македония (БЮРМ). Тогава Глигоров убеждаваше своите сънародници, че това име е временно и че ще минат два-три месеца и то ще бъде сменено с конституционното u название Република Македония. Нищо подобно. БЮРМ живя до подписването на Преспанския договор като се трансформира в Република Северна Македония. По-бдителните анализатори плахо посочваха, че всъщност БЮРМ отразява една реалност, според която нейната история започва тъкмо от момента, в който тя в края на 40-те години на миналия век става федерална единица от Югославия. Казвам „плахо“, защото това бе една неудобна истина, стояща в противоречие с твърдението, че корените на днешната държава са някъде в будоара на Александър Македонски.
Що се отнася до съседите, Глигоров водеше политика на еднаква дистанция към всяка от четирите държави, с които Република Македония граничи. Което си беше откровено признание за нежелание новата държава да се „отваря“ във вектора Изток-Запад, за сметка на Север-Юг.
През есента на 1994 г. Глигоров бе кандидат за президент на управляващия СДСМ в пряко общо гласуване. Вотът бе „2 в 1“ заедно с парламентарните избори. Увлечени в своята партийна кампания, от СДСМ някак си загърбиха своя президентски кандидат. В един момент стана ясно, че кандидатът на ВМРО-ДПМНЕ - театралният режисьор Любиша Георгиевски, води в проучванията. Тогава Глигоров публично произнесе своя вопъл „Не ме оставяйте сам“, с който отрезви ръководството на социалдемократите. Той победи още на първия тур, но над победата му вече толкова години виси основателното съмнение за фалшификации на изборния процес, с които се наложи над Георгиевски. Ако двамата бяха отишли на балотажа, никак не беше сигурно дали Глигоров щеше да победи. А тогава и пътят на новата държава вероятно нямаше да е същият. Знае ли човек?
На 5 октомври 1995 г. срещу Глигоров бе извършен атентат в центъра на Скопие, при който той като по чудо оцеля. Но покушението стана повод за нова сериозна порция страх, който да се налага над хората с българско самосъзнание. Колко от тях бяха привиквани на разпити в полицията, колко бяха задържани, а и една от първите и основни версии за извършителите бе свързана с българската компания „Мултигруп“, която единствена май се опитваше да стъпи на бизнес пазара край Вардар. Тази версия продължи дълго време да виси във въздуха сякаш да оправдае правилото, че щом край Вардар се случи нещо лошо, няма начин за това да не са виновни българите - местни и оттатък границата при Гюешево.
То и днес така си върви.