Никой не обича да му гледат в гащите, под полата и в паницата
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
- Какви интереси движеха големите сили през 1914 година, г-н Буров?
- Америка нямаше интерес да воюва, както Русия в 1914 година. Цар Николай хвърли Русия във войната. Русия имаше всичко. Не u трябваше нищо.
Тя можеше тогава, както Швеция и Швейцария, да стои настрана, да продава храна и да трупа милиарди. И не в пари, а в злато. Цар Николай се оказа най-глупавият руски император след Александър II.
- Как след Александър II, господин Буров? Той е велик император за мене...
- За тебе да, но не и за мене, господин Памукчиев.
И забележете, сега започвам да Ви говоря на „ти“, защото Вие ми оспорвате едно нещо, в което аз вярвам и съм напълно сигурен, защото съм водил държавната външна политика на България пет години и съм бил на върха на властта. Защо казвам, че е прост този император на Русия? Защото в 1862 година, той продава Аляска на Америка. На Щатите. Продава къс от Русия, къс от снагата на една велика империя, която ни е спасила, но която може да диктува волята си на света.
Всеки голям политик, господин Памукчиев, като голям дипломат, гледа на световната политика като на свое бойно поле, на свое дело. Русия е можела да вземе Канада, защото е имала сили за това, но не го е направила. Можела е да се настани и по на юг, примерно в Калифорния, имала е и флота, и сили, но не го е сторила.
А това говедо, това чучело, този глупак Александър II да вземе да продаде Аляска, със златните u залежи.
Бе, животно! Бе, диване! Иди там, виж какво продаваш и тогава дигай цената, щом ще го продаваш. А той го е дал на безценица. Ето защо, господин Памукчиев, аз Ви казвам - в световната политика могат да се месят и да оценяват само големите политици, лъвовете като Рузвелт, като Сталин, като Чърчил - тримата най-големи политици на нашето време.
- А кои бяха тримата най-големи политици на Вашето време, господин Буров?
- Моето време, когато аз бях министър на външните работи през 1926-1931 година, нямаше големи политици. И не защото не ги е имало, а защото не можеха да се проявят.
Големият политик се проявява само в бурни години и бурни времена. Войната е бурно време. Световните политици се показват именно тогава. За мене Хитлер е гений. Зъл гений, но гений. Защото той създаде от нищото нещо, създаде един култ, една империя, една армия и раздруса устоите на света и световната политика. След сто години историците ще му признаят много заслуги. И ще забравят онова, което той е сторил като зло. Защото хората имат къса памет.
Всеки, който не поглежда към политиката е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им е вреден за тях. И те го убиват. През септември 1923 година вие, комунистите, погледнахте към нашата паница и ние ви стоварихме един в мутрата, да не си навирате гагите там.
Сега ние погледнахме към вашата паница и вие ни друснахте по един в мордата, да не поглеждаме там.
И с право. Никой не обича да му гледат в гащите, под полата и в паницата.
Жената си крие лалето, за да му придаде по-голяма цена. Мъжът си показва керестето - за да му придаде по-голяма цена. Глупак. Той не знае, че големият хуй и през потурите си личи. И веднага се усеща кой влачи остро копие и кой клюмнал минзухар...
Та казвам аз, господин Памукчиев, политиката има свои неотменими закони. И колкото по-млад ги научиш, по-лесно ще се издигнеш и няма да повтаряш грешките на по-големите, на умните. Стамболийски щеше да управлява и сега, ако не бе неговият навик да поглежда в нашите паници. На банкерите. На чифликчиите. На наемодателите, като Кочо Хаджикалчов.
Този Кочо Хаджикалчов бе намерил цар Фердинанд във Виена. И не в едно кабаре, както дрънкате вьв вашите глупави вестници (вчера четох нещо такова), а в имението на баща му. В Пуста-Мазош (Пусто поле) в Унгария.
Там го е видял за първи път на езда - на кон. Хубав. Млад. Весел. Любезен. Вие неправилно описвате Фердинанд, господин Памукчиев. Той беше хубаво момче, когато дойде в България през лятото на 1887 година Аз бях там с баща си в Лом, на пристанището. Там го посрещахме. Гледах княза и му се дивях. Бе висок, хубав младеж.
До него майка му хубава, млада, засмяна.
Тя бе истинска французойка, господин Памукчиев и правеше политика с фустата си, а синът- u - с ума си.
Цар Фердинанд бе най-умният български държавник от 1887 до 1912 година. Това не може да му се отрече.
Сега, като ме слушате, Вие си казвате, господин Памукчиев: „Какви ги дрънка този дърт глупак Буров, какви ги приказва.“ Така ли е? Така е. Не го отричайте.
Аз чета по очите Ви. Нали е така?
- Да. Така е.
- Ясно. Значи, не съм се излъгал. Все още мога да гадая по очите и усмивките на хората. Фердинанд прие трона в 1887 година от ръцете на Стамболов и го направи свой министър-председател и свой помощник, съветник, учител, възпитател.
Забележете, възпитател! И Стамболов, говедото, повярва, че князът е по-глупав от него щом го кани за учител и възпитател. И започна да му дава съвети. Днес един, утре друг.
Днес му праща млади жени, нали е ергенче, утре му проводи булката на някой чиновник, която иска пари и дрехи. Фердинанд се забавлява, а Стамболов през това време се разправя с русофилите. Бие ги, гони ги, требе ги. Насилва жените им, насилва децата им, гази Търновската конституция като луда крава телето си, както казват нашите селяни и управлява.
Царят през това време го гледа и му се смее на ума. Той бе потомствен принц. Син на князе, на херцози, внук на един френски крал.
Кралица Виктория му бе „Танти Виктори“ - леля Виктория. Неговият чичо u бе съпруг.
Та този ли Фердинанд няма да излъже, да преметне Стефан Стамболов, той ли?
(Смее се ехидно, взема чашата с вино и пие с наслада).
Аз му бях занесьл три бутилки асеновградско, маврудско вино, малага и една луканка. Ядеше само по едно резенче и на разговор пиеше само по една чаша вино, не повече. Друга част оставяше за вечерта, когато продължавахме нашите разговори. Защото без чаша вино той не бе в настроение.
„Има велика мъдрост в чашата вино“ - казваше ми Фердинанд. Селянинът има бъчва вино в мазето си, но отива в кръчмата като в клуб - да послуша новините, да се види с приятелите си, да побъбри с тях. Защото човек като мене, който цял живот е говорил с хората, ще се пръсне като парен котел, ако не говори, ако не изпразва акумулатора.
Хората, надарени да говорят, трябва да говорят, господин Памукчиев. Защото говоренето, това е също така изблик на ум и на енергия, както електричеството. То трябва да се изпразва. И то навреме. Затова аз обичам да говоря. Желанието ми е да остана поне като приятен събеседник, а това е най-хубавото нещо на този свят. Да говориш, да поучаваш, да кажеш това, което знаеш. Каква полза да го погребеш?