Децата Ален Фабиен, Анушка, Антъни и кучето Лубо оповестиха кончината на актьора
Изострена лимфома ускорила смъртта на кинозвездата в непосилни мъки
През 2019 г. той получи инсулт, от който не успя да се възстанови напълно
Роден 1935 г. в градчето Сьо на север от Париж, син е на управител на малко кино, а майка му е продавачка в магазин
Възходът е постоянен благодарение на синергията между отлични избори на роли и срещи с някои от най-големите режисьори
Говори се, че има и четвърто дете с нашумялата певица Нико, но актьорът не потвърждава бащинството до смъртта си
Притежава божествена фотогеничност, която изглежда е създадена специално за киното
Ален Делон е мъртъв. Това съобщиха трите му деца рано сутринта в неделя пред френската информационна агенция “Франс Прес”. Актьорът, който ще остане едно от най-известните и обичани лица в световното кино, беше на 88 години. През 2019 г. той получи инсулт, от който не успя да се възстанови напълно, а от известно време страдаше от тежка форма на рак на кръвта. “Ален Фабиен, Анушка, Антъни, както и неговото куче Лубо, съобщават с огромна тъга за кончината на техния баща” - гласи съобщението за “Франс Прес”. “Той почина мирно в дома си в Души, заобиколен от трите си деца и най-близките си хора. Семейството му любезно ви моли да уважавате неговия личен живот в този изключително болезнен момент на траур.” - завършват децата и любимото куче на кино-легендата.
И в последните си години Ален Делон беше несравнимо обаятелен.
Ален Фабиен Морис Марсел Делон е роден на 8 ноември 1935 г. в градчето Сьо на север от Париж, син е на управител на малко кино, а майка му е продавачка в магазин. Родителите му се разделят, когато Ален е на четири години и малкото момче е поверено на осиновително семейство. Според биографи на актьора, раздялата е много болезнена за него и вероятно тя е в основата на буйния темперамент, който Делон проявява в младостта си. Напуска училище на 14 години, върши всевъзможни работи, за да има пари за цигари, бира и момичета, за малко дори е касапин, а след като го вземат войник, той е изпратен в Индокитай, където Франция воюва. Едва навършил двайсет години попада в затвор за лоша дисциплина и след като излежава шестмесечна присъда в изключително тежки условия, е уволнен от армията и върнат на Хексагона.
Ален Делон притежава божествена фотогеничност, която изглежда е създадена специално за киното и естествено е забелязан още при първата си поява в средите на парижките кинаджии, където го водят приятели. В началото на дългата му кариера обаче неговата красота го изправя пред риска да се окаже недостатък - възмутителна, дори прекалена, тя сякаш му предопределя единствено роли на прелъстител и сърцеразбивач. Такъв е той в първите му филми “Прекръсти се и млъкни” на режисьора Марк Алегре (1958 г.) или “Жените са слаби” на Мишел Боарон” (1959 г.). Но Делон има късмета скоро да се срещне с Рене Клеман, който в лентата “Под яркото слънце” (1960) открива неговата тъмна, демонична и естествено интересна страна. От там нататък актьорът предоставя изящното си лице и силует на дълго екранно “потомство” от красиви и прокълнати, обикновено мълчаливи мъже, белязани от съдбата, които го извеждат до върховете на световната слава.
В кадър от “Под яркото слънце”.
Възходът е постоянен благодарение на синергията между отлични избори на роли и срещи с някои от най-големите режисьори на европейското кино. През 1960 г. Ален Делон играе Роко Паронди - “достоевския герой” според критиката във филма “Роко и неговите братя” на митичния италианец Лукино Висконти, за когото три години по-късно ще бъде незабравимия принц Танкреди Фалконери в незабравимата лента “Гепардът”. През 1967 г. Висконти ще го пожелае и за лентата си “Чужденецът” по романа на Албер Камю, но актьорът вече е буквално недостъпен, тъй като киното от средата на шейсетте години направо дава мило и драго за него. Той предпочита нашумелите по онова време арт-филми като “Затъмнението” на Микеланджело Антониони, където се вихри с италианската звезда Моника Вити, после се увлича по криминалните истории, където занаятът го среща с неговия идол Жан Габен.
Ален Делон в "Самураят"
Естествено не можеше да не пропусне зова на сирените на Холивуд, които в средата пак на шестдесетте години му предлагат да участва в няколко филма - “Последното убийство”, “Без чест, без слава”, “Тексас отвъд реката”. Но тези ленти не се радват на успех, усеща, че не се вписва в рамките на холивудските стандарти и това го разубеждава да се стреми към американска кариера. Мъдър избор, защото през 1967 г. Ален започва да си сътрудничи с втория от своите кинематографски ментори - Жан-Пиер Мелвил, който във “Франк Костело с ангелското лице” възвеличава най-добрия му екранен образ - мълчалив и безмилостен мъж, наполовина престъпник, наполовина самурай, романтично обагрен с проклятие. Делон става образцов интерпретатор на нихилистичните образи на великия режисьор, както като престъпник “Безименните”, /1970 г./, така и като полицай “Нощ над града, /1972 г./. По-късно той ще повтори същия герой в безкрайна поредица от повече или по-малко успешни филми, няколко от които са режисирани от самия него “За кожата на един полицай”, “Преследван”, но те не се вписват съвсем в стила на Мелвил.
През 1972 г. Ален Делон дарява лицето си на най-романтичния от неговите герои - професор Даниеле Доминичи, проклет поет и несигурен учител, влюбен в ученик в “Първата тиха нощ” на Валерио Зурлини. Същата година актьорът се среща с Джоузеф Лоузи - третият режисьор, който след Висконти и Мелвил ще му предложи някои от най-запомнящите се роли - Рамон Меркадер в “Убийството на Троцки” и по-късно г-н Клайн в едноименния филм. Сред десетките заглавия през следващите две десетилетия, заслужава да се споменат поне “Любовта на Суон” на Фолкер Шльондорф (1984 г.), ролята на прустовия барон Шарл от едноименната лента и “Нова мъдрост” (1990 г.) на Жан-Люк Годар. Последната му поява на голям екран е през 2008 г. в лентата “Астерикс на Олимпиадата”, където се превъплъщава в уморения Юлий Цезар.
С Роми Шнайдер
Личният живот на Ален Делон е не по-малко наситен с паметни събития от този на екрана, понякога за жалост драматични. Явно давайки си сметка, че може да има всички жени, той предпочиташе онези, които му харесваха много. А те не бяха много, нито пък той беше плейбой и бройкаджия.
Връзката му с незабравимата Роми Шнайдер е най-одумваната, като двамата са определени за най-красивата двойка на света. След като зарязва Роми, той се жени за Франсин Кановас, известна с псевдонима Натали Делон, от която е синът му Антъни. Следва дълга любовна история с божествено красивата колежка Мирей Дарк, след това със знойната Ан Парийо. За втори и последен път Ален Делон се жени за холандската манекенка Розали Ван Бримен, която му ражда още две деца - Аншка и Ален Фабиен. Говори се, че има и четвърто дете, родено от връзката му с нашумялата певица Нико, но актьорът не потвърждава бащинството до смъртта си.
В сцена от басейнът
В едно интервю по-малкият син Ален - Фабиен определя баща си като безпристрастен и склонен към насилие човек. Ален Делон бе симпатизант на крайно дясната френска десница и приятел с нейния водач на Жан-Мари льо Пен. Вземайки през 2019 г. “Почетната палма” за цялостна кариера на филмовия фестивал в Кан, Ален Делон каза: “Мисля за тази награда като за края на моята кариера, която е и край на моя живот.”
Лична история
За емблематичните бомбета „Борсалино“ и една сбъдната мечта
“Борсалино” с Ален Делон и Жан Пол Белмондо
Когато някъде в началото на седемдесетте години по екраните на България пуснаха “Борсалино” с Ален Делон и Жан Пол Белмондо, компилиралият горните редове завършваше митичната френска гимназия във Варна и естествено двамата актьори му бяха любимци. И тъй като за зло или за добро той не притежаваше нито артистичния им талант, нито тяхната хубост, реши да им подражава с носените от тях в лентата бомбета от бранда като нейното заглавие. Закле се когато един ден спечели достатъчно пари за заветната шапка и я открие някъде, да си я купи, а междувременно започна да носи бомбето на баща си на българската марка “Победа”.
Наложи на главата си първото “Борсалино” двайсетина години по-късно, след като го откри в парижкия търговски център “Лафайет”, после репортерският занаят го срещна с двамата актьори, смяхме се заедно на юношеската прищявка. Сега притежавам петнайсетина есенно-зимни и пет-шест летни бомбета на известния бранд, като всяка от тях струва горе-долу колкото всичко останало върху мен. Не ги свалям зиме и лете, а когато посягам към някоя от шапките си, в съзнанието ми винаги изплуват образите на идолите на няколко световни поколения Делон и Белмондо. Лека им пръст!