По думите на „бащата на гръцката журналистика“ Константинос Левидис“ „... българи пълководци начело на българи доброволци се сражаваха заедно с гръцките герои в свещената борба за отечеството и свободата...“
Животът на Хаджи Христо Българина е като приключенски роман
През 2021-а отбелязваме 200-годишнината от рождението на Георги Раковски (1821-1867), но 1821-а е важна и с други събития, свързани с нашата история. Да дадем думата на самия Раковски: „Родил съм се в 1821 лето в оная страшна и ужасна повременост, когато (...) са изпроводени от Цариград трима джелати паши да оберат оръжието на българите и да изколят и избесят всичките български старейшини и знаменити люде по градищата и по-знаменитите големи села...“
Причината е „Гръцката завера“, както са я наричали нашите прадеди. Нека припомним накратко нейните български проекции - още повече, че южната ни съседка се готви да отбележи 200-годишнината на освободителната революция, в която българското участие е впечатляващо. Най-значим принос за изследването на този важен проблем имат акад. Николай Тодоров и проф. Веселин Трайков, но въпреки това „българската 1821-а“ е слабо позната на широката публика.
Началото на „модерния“ XIX век носи надежди за свобода на балканските християни. Започналото през 1804 г. Сръбско въстание, също с масово българско участие, и руско-турската война (1806-1812 г.), нажежават духовете. През 1814 г. гръцки емигранти, офицери на руска служба, създават в Одеса „Филики етерия“/„Дружество на приятелите“. Целта е да се вдигне въстание не само в Гърция, но и в българските земи (Мизия, Тракия и Македония), в Сърбия и дори във васалните Влашко и Молдова. Като „апостол“ за привличане на българите е избран Димитър Ватакиоти (1786-1819), бесарабски българин, командир на наши доброволци във войната от 1806-1812 г.
На 21 февруари/4 март 1821 г. „Филики етерия“ започва революцията с бунт в Галац, след което нейният водач Александър Ипсиланти преминава с отрядите си във Влашко. При него идват български първенци, които обещават помощ от над десет хиляди души! Най-изявеният е Сава Бинбаши (около 1780-19 август 1821) - личност, обгърната в тайнственост, чиято биография според историка Лъчезар Кръстев е време да бъде проучена по-задълбочено. Като командир в гвардията на влашките князе, Сава държи контрола над столицата Букурещ в продължение на няколко месеца, а негови съмишленици готвят въстание в Сливенско и по други краища. По същото време Ипсиланти е в съюз с Тудор Владимиреску, в редовете на чиито привърженици също е имало стотици българи. Уви, в резултат на разногласия влашкият водач е убит по заповед на Ипсиланти... Започват жестоки репресии в населените с християни области на Османската империя. Особено знаково е убийството на цариградския патриарх Григорий V (22 април/3 май 1821 г.), независимо че се е обявил против „Заверата“.
На 7/19 юни нахлулите на север от Дунав турски войски разбиват Ипсиланти, а на 19/31 август Сава Бинбаши става жертва на подло убийство. Така или иначе, в събитията участват прочутият Индже (един от най-близките до Сава Бинбаши българи), неговият байрактар Кара Колю, Димитър и Павел Македонски, Тодор от Силистра, капитан Божин, Димитър Ходжоглу, бюлюкбаши Иванчо Стойков, капитан Иванчо от Битоля, Кара Георги от Кюстендил... Запазен е руски списък на „чужденци“, сред които над седемстотин българи, „... под названието етеристи, държани под арест...“ през 1822-1823 г.
Избухналото на 25 март/6 април 1821 г. въстание в Пелопонес, спечелило симпатиите на цивилизована Европа, завършва с извоюването на гръцката независимост (1829-1830 г.). Разбира се, с решаващата намеса на Русия и „Великите сили“. На гръцка страна се бият няколко хиляди българи - доброволци, бегълци от помощните части на турската армия, и т. н. През 1860 г. писателят Константин Левидис, славен като „бащата на гръцката журналистика“, пише: „Българи пълководци начело на българи доброволци се сражаваха заедно с Колокотронис, Боцарис, Караисакис и другите гръцки герои в свещената борба за отечеството и свободата. Обилна българска кръв бе пролята заедно с гръцката по бойните полета, докато получи смъртоносен удар смятаната дотогава за непобедим колос Турция...“
Най-известният българин със значими заслуги за освобождението на Гърция е Хаджи Христо Българина (1783-1853), чийто живот прилича на приключенски роман! Роден във Воденско през 1783 г., заедно с баща си Петър и брат си Ставро участва в руския отряд на ген. Исаев, подпомагал Сръбското въстание. През 1806 г. през Босна, Венеция, Родос и Кипър стига до Александрия и постъпва на служба при египетския паша Мехмед Али. Благодарение на своята смелост и военни умения се издига във военната йерархия. През 1821 г. е офицер в египетския корпус, потеглил по море срещу гърците. Смелият българин преминава на страната на единоверците, а главнокомандващият Теодорос Колокотронис го назначава начело на конен отряд. Хаджи Христо е първият началник на гръцката кавалерия, чиито основи са положени от друг българин - хаджи Михаил.
Заради своите военни подвизи през 1824 г. е произведен в чин генерал. Заема различни постове, ползвайки се с уважението на своите войници и местното население, а сред многото му заслуги е ликвидирането на ширещото се в Пелопонес разбойничество. През 1843 г. Хаджи Христо е избран за депутат в гръцкия парламент като представител на „трако-българите и сърбите“. Умира през 1853 г. в Атина. Както е известно, контакти с Хаджи Христо са имали Иван Селимински и други българи. Десет години след смъртта на генерала кандидат за ръката на дъщеря му Фросо е самият Раковски, възприеман като член на семейството! Благодарение на историка д-р Румен Манов, стана известна една иконка - подарък за Раковски от красивата и образована Фросо, която, за жалост, умира твърде млада...
В гръцката революция участват редица българи, заемали високи постове: „хилядниците“ (полковници) Ангел Гацо (от Саракиново, Егейска Македония), Анастас Българина, Ангел Софиянец, Данаил Българина, Илия Българина, помощник-хилядникът Коста Българина, майор Кара Мицо, капитаните Коста и Кочо, Марко Йован, хаджи Стойко, Стефо Българина, стотниците Атанас Демир, Йован от Струмица, Христо Байрактар, взводни командири, подофицери. Мнозина от тях остават в Гърция, някои умират в нищета, но пазят българското си име. Мнозина са от Македония, но за ужас на днешните скопски „историчари“ не са никакви „македонци“...
Факт е, че по самосъзнание тези смели хора са българи, такива са за своите съратници, а и за гръцката държава! С „наша кръв“, макар и от по-стари времена, е Стайкос Стайкопулос (1799-1835) - защитникът на Навплио, първата столица на свободна Гърция през 1828-1834 г. Родното му село Затуна е в район, където изобилстват имената Стемница, Димицана, Витина, Каменица и др., останали от средновековните „склавини“ в Пелопонес.
Българското участие в гръцкото освобождение е сред върховите усилия на предците ни в борбата за свобода, но нека се върнем към самите български земи. Ако отново се обърнем към Раковски, „... по всички градове и знаменити села е имало български съзаклятници...“ През няколкото месеца на кървави репресии са екзекутирани видни граждани в Търново, Габрово, Котел, Пловдив, Одрин, София, Шумен, Осман пазар/Омуртаг, Копривщица, Ловеч, Видин, Пирот... Хаджи Параскева от Търново, хаджи Йоан от Трявна, хаджи Христо от Габрово се самоубиват, за да си спестят мъченията. Жертва обаче са не само уличените в заговор срещу властта на султана - като цяло българите и други християни страдат от развихрилото се беззаконие, израждащо се в брутални зверства, обири и чисто криминални посегателства.
Покъртителен е разказът за йеромонах Никифор „Повествование за страданията на Болгария от агаряните в лето 1821-о“, където четем: „След убийството на патриарх Григория в Цариград в лето 1821 от Христа в месец април, разсвирепелите се навсякъде агаряни, започнаха и в България пакости да правят над невинните българи (...) И българския митрополит Иоаникий, който седеше в българския царски град, наречен Търново (...), турският цар го призова в Цариград и там го обеси (...) И колко праведни човеци неправедно умряха от ръцете на нечестивите...“