Гърция и новата борба на македонските българи

Емигрантите от Титова Македония смятат себе си за българи

Атина сочи на няколко пъти в последните десетилетия, че за нея населението във Вардарска Македония е българско

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

През 1913 г. Гърция завзе около 50% от географската област Македония. През последвалия период има доста изследвания за отражението на този факт върху българо-гръцките отношения, но значително по-малко са публикациите за противоречията между Атина и Белград във връзка с македонския въпрос. Характерна особеност в този сложен геополитически триъгълник е, че Гърция не отрича наличието на българско население, но се стреми да представи броя му като по-малък. Имало е периоди, когато Атина дори е признавала българите в Македония, но на тази практика систематично се противопоставя Белград.

След 1944 г., когато в основата на югославската политика по македонския въпрос заляга македонизмът, нещата се комплицират допълнително. До 1948 г. Белград и Скопие успяват да създадат своя собствена мрежа в Беломорска Македония, която става проводник на пропагандата за откъсване на този район от Гърция и присъединяването му към Югославия. За да парира тези претенции, Атина е принудена да заявява, че на нейна територия няма „македонци“, а българи. Например в. „Фос“ пише по това време, че „още откакто се яви на политическата сцена към края на войната, маршал Й. Б. Тито започна да се тупа по гърдите и да си дере гърлото за съдбата на славяните в Македония под гръцка власт и да настоява за присъединяването им към братята им в югославска Македония. Всъщност тези славяни, както и славяните в самата югославска Македония, не са никакви югославяни, сърби или хървати, а са българи, които се считаха и се считат и сега за българи и са били признати за такива както през време на турското владичество, така и при гръцкото управление… Същите тези българи са водили кървави борби и против самите сърби и тяхната великосръбска идея“.

След резолюцията на Информбюро през 1948 г. югославският диктатор Тито изпада в международна изолация и е принуден да промени политиката си към Атина, като прекрати дотогавашната си подкрепа за партизаните в Северна Гърция. На 5 юли 1949 г. в района на Каймакчалан, Югославия допуска гръцките кралски войски да навлязат на нейна територия и чрез обход да ударят в гръб партизаните, а на 16 август югославската армия от своя територия обстрелва в посока на планината Вич позициите им. След подобен обрат, спорът между двете страни изглежда уреден и дори на 28 февруари 1953 г. се стига до сключването на споразумение за приятелство и сътрудничество между Югославия, Гърция и Турция, известно като Втори балкански пакт. Белград временно забравя за претенциите си към Атина. 

През 1954 г. обаче започва поредното сближаване между Белград и Москва, което обезсмисля Балканския пакт, а Тито отново насочва апетитен поглед към „македонците“ в Беломорието. Това на няколко пъти подтиква Гърция да взима отношение към въпроса за етническата принадлежност на населението в днешна Северна Македония. Интересен е случаят от ноември 1960 г., когато 10-тина граждани на Битоля посещават съседния град Лерин (Флорина) на гръцка територия. След като попийнали, те се развеселили и взели да пеят народни и най-вече революционни песни от периода на Илинденско-Преображенското въстание. Поради вдигнатия шум, гръцката полиция ги арестува и екстрадира до границата. След това гръцкото правителство връчва на Югославия нота, в която протестира, че нейни граждани са пели на гръцка територия български песни. Белград е призован „да вземе всички мерки, за да не се допускат българи да минават границата и посещават Гърция, за да правят българска пропаганда“. С този документ Атина показва, че за нея населението във Вардарска Македония е българско, което предизвиква раздразнение в Югославия.

Особено интересна е публикацията от 4 май 1962 г. на излизащия в Костур (Касториа) вестник „Фони тис Касториас“. В статия със заглавие „Гръцко-югославският спор и българите“ пише: „Безспорно бе, а известно е и днес, първо, че в днешна югославска Македония има едно население от 300-400 хиляди жители, от много години известни като славяногласни, които имат българско съзнание, а не сръбско или югославско, чиито чувства, съзнание и въжделения не успя да промени Сърбия или по-късно Югославия, и които и до ден днешен биха желали с голямо удоволствие да гледат да се развяват български знамена там, където са поставени югославски такива“.

Опитите на Югославия да обяви населението на Беломорска Македония за „македонско“ подтикват Гърция да анализира актуалното по онова време състояние на югославската пропаганда по света. Направените констатации са отразени в статията „Югославските пропагандни организации в чужбина“, публикувана на 25 ноември 1963 г. във в. „Македоникос кирикс“. Неин автор е Харалампи Сотиропулос, който изследва опитите на Тито да създава „македонски“ групи. Той пише, че „югославската пропагандна дейност по македонския въпрос не успя да се развие достатъчно, за да достигне или поне да се доближи до българската. Причините за тази югославска изостаналост в пропагандата по македонския въпрос са следните:
Първо, в пропагандната си дейност по македонския въпрос, югославяните не разполагат с достатъчно убедителни исторически факти и доводи.

Второ, югославска или сръбска емиграция от Македония до преди известно време не е съществувала никъде в чужбина.
Трето, идващите от югославска Македония емигранти никога не са считали себе си като македонци, а винаги са се представяли като македонски българи, манифестиращи навред своето българско народностно съзнание и произход.

И така, макар че в Америка действат многобройни хърватски и словенски организации, чисто македонски такива, прилепени към югославската политика по македонския въпрос, не е имало до скоро. Промяната на становището на Белград по македонския въпрос и включването на Македония в пределите на югославската федеративна република, създадоха нуждата от основаване на югославски македонски организации в чужбина, благосклонно разположени към плановете на Белград. За целта в Скопие бе създаден „Център на македонските емигранти“, наречен „Матица“. Задачата на този център е да печели македонски емигранти за титовата идея за Македония и впоследствие да бъдат създадени югославско-македонски организации в чужбина, предимно в Америка“. Особено важен е основният извод на Сотиропулос, че югославските атаки са насочени най-вече срещу намиращите се под идейното ръководство на Иван Михайлов Македонски патриотични организации в САЩ и Канада: „За постигане на целта си, югославската пропагандна машина напоследък насочи вниманието си против МПО с оглед да я отслаби и омаловажи и по този начин да премахне един упорит и опасен противник на своите аспирации в Македония“.

Прави впечатление, че анализът на Харалампи Сотиропулос е доста обективен. По същото време дори някои гърци, родени в географската област Македония, признават наличието на българско население там и подкрепят борбата му за създаването на свободна и независима Македония с равноправие на всички населяващи я народностни групи. Например гъркът Арванитис Вангелис става член на създаденото през 1957 г. в Брюксел македонско дружество „Тодор Александров“ и изнася доклади, в които се защитават правата на българите.

Гръцките публикации по македонския въпрос от 50-те, 60-те и дори 70-те години са изключително ценни, защото в тях много добре е схваната посоката на развитие на македонистката пропаганда. За съжаление подобен анализ не е направен в България, чието комунистическо ръководство обявява за „вражеска емиграция“ македонските българи в редиците на МПО и през този период на практика подпомага югославската пропаганда за унищожаване на каквото и да е българско присъствие в Македония.

TRUD_VERSION_AMP:4//
Публикувано от Доц. д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН

Този уебсайт използва "бисквитки"