Д-р Румен Манов - историк, дарител и колекционер, пред „Труд“: Не може човек да прави избор между хляба и свободата

Историята е една и всички опити за пренаписване са обречени на провал

Подаръкът за папата от всяка българска делегация по случай празника 24 май винаги е бил обсъждан. Този път всички са категорични в добрия избор, който се оказа дело на историка и дарителя Румен Манов. С него разговаряме и за историята и защо днес тя се е превърнала в оръжие, за утрешния 2 юни, и защо народите понякога забравят героите си.

- Историята днес се превърна в най-важната част от политиката. Макар винаги да е била част от нея, сега обаче историята вече се използва като оръжие, д-р Манов. Защо?
- Историята винаги е била и ще бъде оръжие - и в XXI, и в XXII, и в XXIII век. Това е така, защото с нея са свързани паметта, зараждащото се зрънце, кореновата система. Историята това е изминалия път, тя е биографията на един народ. Винаги в нея има и светли, и тъмни дни, нелицеприятни неща, възходи и спадове, винаги има подливане на вода, очерняне... Тя се измерва със столетия, а човешкият живот с десетилетия. И както се опитваме да познаем предците си, за да разберем по-скоро себе си, всеки интелигентен човек, който познава уроците на историята, открива причините за разните случки, вижда бъдещето. Монтен казва, че историята е ключ на настоящето и огледало на бъдещето. Това, че имаме щастието да се родим в границите на два века и във водовъртежа на събитията, които като че ли бяха вчера, а вече са история, е късмет, даден ни от вселената.

- Днес упорито се пренаписва историята - не само у нас, на много места по света. И това се прави от политиците и разбира се, придворните им историци - винаги се намират и такива. Виждаме, че дори има отричане, срам от историята. Не е ли странно това?
- Историята е една. Всеки казва, че историята е многолика, но не е така. Всеки се опитва да я преразказва, гледайки от собствената си камбанария. Историята не е свободен преразказ на факти. Това е абсолютно осмисляне, отсяване на зърното от плявата. Историята е като мътната вода след буря. Рано или късно мътната вода, утайката, тинята отива на дъното и отгоре остава истината - бистрата, кристално чистата вода.

- Тинята остава на дъното, но днес, за съжаление, историята не се пише от историците, а се „разказва“ от политиците - простете, че пак ги намесваме в разговора.
- Това е самата истина... Много от политиците си мислят и грешат, че те са факторите, които остават в историята. Не, има личности, които са оставили имената си в историята с делата, но те щяха да са нищо, нула, ако не беше народът като движеща сила зад тях, ако не беше масата, тълпата. Няма как да изхвърлиш някого от историята и да заемеш мястото му. И все пак не е достатъчно да оставиш името си в историята, заради някакво подходящо събитие.

- Тинята може ли да повлече със себе си тези, които искат да останат в историята, но тя обаче не ги заслужава?
- Да, защото скъсването с миналото например не става с бутане на паметници, а с осмисляне на историята - те са част от нея. Само делата ти, а и късметът могат да накарат съдбата да каже: „Добре дошъл в историята“ или пък „Ти си нищо, вън от историята“. Веднъж чух академик Георги Марков да казва, че нас ще ни съдят все още неродените. Ние все още сме зависими от събитията покрай нас, малко или много взимаме страна, не сме точно обективни, винаги се делим на „Левски“ или ЦСКА, казано образно. Всеки човек има различно възприятие за правда и за кривда, има универсални истини, като ден-нощ, сладко-солено, усмивка-плач и т. н. Но понякога собственото ни осмисляне и възприятие на света е нормално да не е еднакво и затова отиваме в едната, втората третата или четвъртата страна в шахматната табла на живота, на историята. Наистина трябва да си многопластов, многообразен и много дълбок, доколкото е възможно безкомпромисен към самия себе си, за да бъдеш някой в историята. И то пак не е сигурно.

- Нали знаете, че обикновено всичките политици се заричат, че ще променят историята.
- Само че те първо трябва да са способни да променят себе си. И това е трудно, защото те не променят себе си, работят на парче, не се интересуват, че завивайки себе си с чергата, ще отвият половин народ, те се вълнуват преди всичко как ще ги запомни историята. Но не се знае дали въобще тя ще запомни някой от тях. Наистина историята е като оная приказка: „забавя, но не забравя“. Днешното време е нароило хиляди кандидати за безсмъртие и слава, но тук няма връзки и втори начин, за да се уредиш да остане името ти в историята. Бъртранд Ръсел казва, че бедата е в това, че умните са колебливи, а глупавите - самоуверени.

- Втори юни е денят, в който оказваме почит на геройски загиналите за нашата свобода и независимост. Но днес продължават още да се водят спорове, свързани с историческата памет. Колко страшна и опасна е тя? Дори към Ботев не се гледа еднозначно - на кого пречи той, кой се страхува от него?
- Ботев дори доста след Освобождението не е бил разбран. Години след смъртта му негови съвременници са го наричали с най-различни думи, помнят се различни ситуации на крамоли и свади във Влашко, някакви негови темпераментни действия. Но ето - никой не може да го измести от пиедестала на историята. И отдалечавайки се във времето, той добива все по-ценна и блестяща патина, аура... Съзнателно или несъзнателно много хора се опитват да имитират и Ботев, и Левски. Но понякога се получават доста комични ситуации, въпреки кабинетните портрети. Еретично е и се равнява на богохулство някой да се опитва да бъде Ботев или Левски. Защото много от тях при най-малката заря се крият под банкетните маси, отрупани с ядене и пиене. Ако Алеко беше жив, може би щеше да напише 100 години по-късно: „За съжаление, са се променили само компютрите и телефоните“. Днес основно нарицателно са политиците и печално известните депутати.

- Между другото, тези дни излезе изследване в ЕС, че европейците искали да заменя с депутатите изкуствен интелект, с роботи.
- Когато стигне върха, една цивилизация започва да се саморазрушава. И започват да си измислят какви ли не извращения във всякакъв план - духовен, социален..., за да се стигне до онова човешко съзнателно разрушаване на ценностната система. Защото човек идва от миналото, живее в настоящето, за да отиде в бъдещето. Без нашите предци изобщо нямаше да ни има тук и сега. Наистина осмислянето на историята е в основата на нейното разбиране за извличане на добри неща в името на бъдещето. Хората, а не роботите правят историята. Грешно е, че много политици, които искат да оставят името си в историята, не взимат разумни решения, защото не го правят с разума, а със страстите си.

- Повечето политици са сервилни, не разсъждават ли с джобовете си, пепел ми на устата?
- Да, с джобовете си. Но папа Франциск преди дни сподели пред президента Румен Радев нещо интересно за баба си, която му казала, че дяволът влиза в човека през джоба му. Тоест, мислят как дяволът да влезе по-бързо чрез тях.

- От много години мантрата около всеки 2 юни е кой е убиецът на Ботев - българин или турчин, някой негов четник или пък от турския аскер. Това ли е най-важното, или това е свързано с човешката природа?
- Това наистина е свързано с екзотиката на човешкото любопитство и е типично за нас хората да знаем подробности - ама как е станало. Не гледаме обаче какво е свършил, не четем поезията му, обаче най се интересуваме дали го е убил синът на Баба Тонка, или някой пехливанин от съседния баир. Така е и в легендите - да имаш ботевско чело, ако Ботев беше с каска и т. н. А никой дори не се сеща, че тефтерчето му се пази в БНБ и се знае, че Ботев е убит с изстрел в сърцето. Той го е носил в джоба си и е опръскано с кръв. Да, за историята е важно да се знае кой е убил Ботев. Минало е доста време, за да има каквато и да е историческа присъда. Той е тръгнал с 200 души да подпомага, да освобождава родината. А е бил само на 28 години!

- Колко смел трябва да си, че да тръгнеш с 200 юнаци? Защо тази луда глава го прави, нима не е знаел какво го чака?
- Имало е идеали, които се равняват на нещо по-голямо от любов. Ти си безкрайно искрен пред прага на вратата на вечността. Прекрачвайки тази врата, знаеш, че отиваш на сигурна смърт, но пишеш на жена си: „После Отечеството, обичам най-много тебе.“ Това означава, че ти си не само откровен, а безмилостен към себе си! Отиваш и залагаш не средства и финанси, не чужди животи, не стоиш и гледаш Дунава и оттам да пращаш тескерета и прокламации. И залагаш собствения си живот. На това се казва самоотверженост или точната дума е героизъм.

- Малко тъжна е епохата, в която сега живеем - на забравения героизъм, на забравените герои... Обаче май няма нищо ново под слънцето - и Дядо Вазов е написал преди повече от 100 години „Епопея на забравените“?
- Това дори не е целенасочена забрава, а е абсолютно закономерен ход на историята и на новото време. Мнозина от тези, които управляват след Освобождението, са синове и дъщери на старите турски и български чорбаджии. А днес ние имаме хипотермия на душите и все по-мързеливи повърхностни мозъци. Защото интернет дава много блага и не е необходимо и да се ровиш в книги и библиотеки, но така растат вече няколко поколения. По този начин се променя цялостния характер, познанието, знанието изчезва, цялата общочовешка и поколенческа ценностна система. Сигурен съм обаче, че нещата ще си дойдат на мястото, защото има и здравомислещи хора, колкото и малко да са те. Няма как да бъде иначе.

- Не ни ли кара самото битие да забравяме и да не ни е до културни мероприятия, предпочитаме лесносмилаемото?
- Самите притеснения от това дали ще си изплатиш кредита, дали ще върнеш заема, дали ще ипотекираш жилището си, дали ще можеш да уредиш детето си на детска градина, децата ти да не се срамуват, а отидат нормално на училище, да направиш абитуриентска вечер, а ако прибавим и тези бездънни ями, като Топлофикация, енергото, ВиК и т. н... И всичко това докато се обърнеш - денят е минал, седмицата също. И така минават годините, който оцелее - оцелее. Виждаш как започва да закърнява чувството ти за историчност, за държавност, за етническа принадлежност едва ли не... Ние си имаме генетично заложено да забърсваме прахта на отминалата слава. Но не може да се живее само с победите от войните и с повтарянето, като мантра, че България няма нито една загубена битка, но е загубила войните, няма пленено бойно знаме... Какво от това? Хубаво е, че има Ботев и Левски, хубаво е, че има 2 юни, но какво от това, каква поука си вадим ние в днешно време? За да бъде всичко ясно, незабравено, бистро трябва да има един усмихнат народ. А той е усмихнат, когато всичките по-горе изброени проблеми са му наред.

- Г-н Манов, вие сте човекът, който е изработил подаръка за папа Франциск, който президентът Радев връчи на Светия отец във Ватикана. Кажете как бе изработен този подарък?
- Първо благодаря за честта и доверието, което Президентството ми оказа - да направя нещо, което да носи послание от България. Реших, че може да се направи едно голямо пано с централен домашен православен триптих от Тревненската школа, със седефени изрязани миди, Рождество Христово, Тайната вечеря и Свети Йосиф. Всичко това се направи в специална кутия с червен плюш и музейно стъкло, хубава рамка. Исках да се знае, че дълги години православни и католици са живели в мир и сговор в България в името Христово. И това нещо го пренасяме като пожелание към папата България да бъде в молитвите му и да знае, че на това райско кътче земя, наречено България, живее толерантен, миролюбив и трудолюбив народ.

- Защо точно триптих, каква е идеята за него?
- Православният триптих е нещо, пред което семейството се е молело. Иконата е като врата към Бога, а светците са неговите пратеници. Самата икона стилизира вратите към Рая. Тя е видяла и радости, и мъки, и скърби, и смях, и раждания, и кръщенета, и сватби, и погребения - всичко... Пред нея са се изказвали най-чистите и най-съкровени чувства. И ако можеше да проговори, щеше да напише най-истинската християнска история, която може да съществува. И понеже това е истински християнски домашен народен символ, реших, че то би допаднало на папа Франциск. Организацията от страна на президентската институция на посещението на българската делегация във Ватикана и престоят там беше перфектен.

- Днес много гласове се чуват, че не заслужаваме героите си. Какво означава това?
- Тези думи означават разочарование, това е като жигосване. Не може само с хляб да живееш, но не може и само със свобода. Не може да има избор между хляба и свободата. Защото реално през цялата история народите са се борили за свобода и хляб, но и за справедливост. Нека не се заблуждаваме, понякога има и доста несправедливи свободи. Хлябът, свободата и справедливостта са едно общо цяло, но за всичко трябва да има мярка. Както са казали старите хора - мярката е в основата на справедливостта.

Нашият гост
Румен Манов е роден на 27 ноември 1964 г. в Кюстендил. Завършил е археология и право във ВТУ “Св. Кирил и Методий”. Собственик на столичната галерия “Нерон”. Автор на книгите “Модерният Кюстендил” и “Приказка за България”. Представил колекцията си от икони в каталога “Небесни закрилници на дома”. Колекционер и дарител на много музеи, галерии, библиотеки, държавни архиви и Криптата на “Св. Ал. Невски”. Почетен гражданин на Кюстендил.

TRUD_VERSION_AMP:0//
Публикувано от Мариела Балева

Този уебсайт използва "бисквитки"