Още веднъж, може би за последен път, за пропуснатите шансове да използваме ваксината против Ковид 19 за сближаване с братовчедите оттатък границата
Президентът Радев ще пътува за Рим заедно с колегата си Пендаровски
Поинтересувах се тези дни дали президентът Румен Радев ще пътува за Рим на 24 май за честванията, посветени на свети Константин-Кирил Философ. Беше ми любопитно, защото през миналата година пандемията и строгите мерки в Италия против заразата провалиха идеята държавният глава да пътува и да се види там с колегата си от Скопие Стево Пендаровски.
И по този начин да бъде спазена една традиция за съвместно отбелязване на общия ни празник, която, ако се не лъжа, започна преди години от премиерите на двете страни Любчо Георгиевски и Иван Костов. Онова тяхното през 1999 г. си беше пробив отвсякъде, на всичко отгоре двамата бяха със съпругите си и даже семейно излязоха на вечеря в италианската столица. Георгиевски и Костов бяха подписали съвместната Декларация от 22 февруари същата година, която и днес е може би най-значителният двустранен документ, защото бе родена в едни все още крайно мрачни времена в съседната нам държава.
И да се подготви и подпише такъв документ си беше политическо геройство, което Любчо, това никога не бива да се забравя, прояви. Щом като и Договорът за добросъседство и приятелството от 1 август 2017 г. бе резултат от надграждането на онази Декларация, какво да говорим повече за нейното значение.
В интерес на истината, любопитството ми за тазгодишното отбелязване на празника в Рим ми бе стимулирано от моя колега и приятел от Скопие, журналистът от ТВ „Сител“ Мариян Николовски. И друг път съм го споменавал на страниците на „Труд“, най-малкото заради общата ни работа по журналистическата среща през септември 2019 г., на която Мариян и неговите колеги бяха отлични и крайно добронамерени домакини в Охрид. Договорената между нас „система“ на взаимна информираност и колегиална помощ действа все по-ефикасно, професионалните ни контакти все повече се задълбочават и преминават на лична и приятелска основа. Всички от групата се стремим да си помагаме по „логистиката“, или пък да споделяме нужната ни информация, до която нямаме достъп в София или в Скопие, и най-важното - продължаваме да спазваме обещанието си да не ползваме езика на омразата, когато пишем текстове-те за България, ние за Северна Македония.
Мариян ме попита дали нашият президент тази година ще ходи в Рим. Аз пък дали техният президент Стево Пендаровски ще пътува нататък. Договорихме се да потърсим информация и да си я разменим. В резултат на търсенето и благодарение на професионалното отношение на хората от нашето президентство стана ясно, че Радев не само ще пътува, но самолетът с делегацията ще мине през Скопие и ще вземе оттам Пендаровски и неговите хора заедно с придружаващите ги журналисти, разбира се. Мариян ще бъде един от тях, в събота сутринта ми пусна съобщение да се похвали, че ще пътува за италианската столица. И всички заедно ще слязат на летището в Рим, ще изпълняват програмите си, за да се видят в един момент в църквата „Сан Клементе“. Хубаво.
Тепърва ще оценим резултатите от този съвместен полет и изобщо от тазгодишното общо честване на свети Константин-Кирил Философ. В момент на крайно изостряне на двустранните отношения със Северна Македония, когато политиците в Скопие, в това число и Пендаровски, в свои изказвания надхвърлиха мярката на дипломатичността и доброто съседство, двата часа във въздуха могат да се окажат добър шанс за размразяване на отношенията. Поне двамата президенти да си поговорят и да си кажат какво им тежи. Пък ако е възможно, да дадат пример как могат нещата да се решават, когато има добра воля и желание.
Защо обръщам внимание на всичко това? Защото ми се струва, че в инерцията да си мерим политическите мускули със Скопие пропускаме малките, бих казал, дори нестандартни възможности да запазим и онези огнища на приятелство и добросъседство, които все още съществуват между хората от двете страни на границата. И да се ядосваме при пропуснатите или пренебрегнати високомерно шансове да направим нещо полезно, увлечени да следваме „политическата линия“, каквото и да означава това. Примери ли? Ето един, при това драстичен.
В Скопие проглушиха света, че група от стотина медийни хора, под егидата на неформалната журналистическа Македонска асоциация на новинарите, бяха откарани в Сърбия, където при отлична организация бяха ваксинирани безплатно. И в България писахме за това, и аз лично го направих. Не толкова, за да хвалим сърбите, които го бяха организирали, а за да попитаме защо ние не го направихме. Оттатък е публична тайна, че в дъното на тази акция стои популярният журналист Драган Павлович-Латас и една негова колежка - Ивона Талевска. Латас бил звъннал някъде в Белград, а той има връзки там, вероятно е подхвърлил нещо за пропагандния ефект от подобно мероприятие и работата станала. За хората, които следят събитията край Вардар, и двете имена, особено едното - на Латас, са достатъчни, за да видят и разберат истинските мотиви на „операцията ваксина в Сърбия“. Тя стана част от общата политика на Белград по отношение на Северна Македония, изпълнена с популизъм, чрез който да се утвърди мантрата, че когато хората край Вардар са в тежка ситуация - в случая, когато няма ваксини, единствените, които им се притичват на помощ, при това напълно безвъзмездно, са хората и политиците от Север.
И никой не разбра, че е имало предложение от Сдружението на новинарите на Северна Македония, най-голямата организация на медийните хора от съседната държава, да организират подобна визита в България където да бъдат ваксинирани, ако това е възможно. Познавам председателя на Сдружението Младен Чадиковски, познавам и други членове на ръководството, имат много приятели у нас, биха могли да потърсят подкрепа, но този път решили да действат директно. Обадили се на един от хората в пресцентъра на премиера Борисов, който човек им препоръчал да формализират идеята си и да пратят писмо до самия Борисов. Видях писмото, датирано е на 29 март 2021 г., видях и обещанието в България да дойдат стотици медийни хора от цяла Северна Македония, членове на сдружението - посочена е цифрата 500, организацията ще си бъде тяхна. От българска страна се искат само ваксини, от които в онзи момент край Вардар имат крещяща нужда. Дали имунизацията би могла да стане в Кюстендил, или в друг граничен град, или в София, няма значение, те са готови да дойдат. И да компенсират медийния и пропаганден ефект на акцията на Латас и приятели, пък и да укрепят авторитета на Сдружението си.
Внимавайте, става дума за хора от местните медии, всеки от които би могъл да каже по няколко добри думи за България. А дори и да не каже, все ще остане някакъв спомен за добрината, предоставена от съседа, който напоследък не се ползва с добро име оттатък заради ветото за ЕС. И какъв, мислите, бил отговорът? Никакъв. Впрочем, не никакъв - точно тогава премиерът Борисов за първи път публично обеща да изпрати 5000 ваксини в Скопие от нашата европейска квота. Едно обещание, което той повтори след месец и което не изпълни, та стана за смях. Защото ако неизпълнените обещания на Борисов „минаваха“ у нас, край Вардар не се хващаха на тях. Щом си обещал, изпълнявай, още повече, че става дума за здравето и живота на хората.
Приятелят, който ми разказа цялата тази история не крие, че е фен на Борисов, както и доста негови съграждани, впрочем. Но разочарованието от несполуката бе много по-голямо от симпатията му към вече бившия ни премиер. Не съжаляваше за пропилените му усилия, а за това, че една хубава идея за намаляване на напрежението между двете страни не е проработила заради безхаберието ни, или поради не знам какви причини.
Та, затова казвам да се сърдим на себе си. За много неща.