Предстоят важни решения относно приемането на Република Северна Македония в Европейския съюз и евентуалната отмяна на българското „вето“. След очаквано препотвърждение на досегашната позиция от Консултативния съвет за национална сигурност в понеделник, сега очакваме българският министър-председател да отиде на крака в Югозападната ни съседка.
Какво ще се случи на това посещение?
Вероятно ще бъдат обявени поне няколко моста над Вардар, един над Охридското езеро и два-три тунела в Осоговската планина. Ще се изтъкне какви велики икономически ползи ще има и за двете страни от влизането на могъщата северномакедонска икономика в Европейския съюз. Не на последно място, ще има патетични речи за вечна подкрепа и дружба, както и напоителни обещания за добросъседство и дълъг път, който да извървим заедно. Ще има много „заедност“, „кохезионност“, „инфраструктура“, „бизнес“, „икономика“, „фондове“. Колкото повече – толкова повече, както е казал Си Дзинпин. Толкова, колкото е необходимо, за да се удави темата в баналност и да бъде дотолкова направена досадна, че да писне на всички. Всичко разбира се, придружено напоително от дитирамби на всички либерални медии, чието финансиране идва от същите държави, от които идва и натиска за приемането на Република Северна Македония.
Вероятността ветото да се премахне още сега не съществува. Не заради някакви реални преговори, а поради няколкото други кризи, справянето с които ще изразходва политическия капитал на правителството през пролетта. Като цените на тока, газа и съответно – инфлацията и цялостното повишаване на цените. Както и разбира се поради това, че темата е разделителна по най-важната ос – между президентските и „западните“ хора в правителството.
Това вероятно ще се случи през лятото, когато вече темата ще стане достатъчно мъглива, повечето хора няма да им се занимава с това, а с годишните им отпуски. Прекрасен момент да мине нещо подобно.
Нека да споменем и най-малоумната идея, която бива лансирана напоследък – да се запишат българите в конституцията на Република Северна Македония. Като малцинство. Отказвам да повярвам, че някой въобще е мислил по темата. По бръсначът на Окам винаги обяснението трябва да се търси не в злонамереност, а обикновена глупост. Нека все пак обясним, ако трябва ще прибегнем и до пластилин. Ако българите бъдат вписани като малцинство, това автоматично означава, че мнозинството е от други. Което е точно обратното на всичко, което се опитваме да докажем.
Терминологична злоупотреба
Напоследък всичко, което не се харесва на определени кръгове (съвсем не само от българските подражатели), се брандира като „популизъм“. Дефинирано като „заставане на страната на мнозинството срещу елитите“. Всъщност лошата слава на „популизъм“ се бърка с нещо друго – „демагогия“. Ако след като си застанал на страната на „народа“ и изпълниш това, което си обещал, няма абсолютно нищо лошо. Ако не го изпълниш – ето това вече е демагогия.
Разривът в българското общество между „елит“ и „народ“ винаги е съществувал. В уж свободната академична и медийна общност, пропастта между елит и народ никога не е била по-дълбока и по-явна от момента и то точно по темата с Македония.
По нито една друга тема българското общество не е било толкова обединено. Подкрепата за ветото се движи между 70% и 80%. В самообявилия се за такъв „елит“ нещата съвсем не стоят така. Създава се усещането, че има някакъв дебат, че е въпрос на гледна точка и на „всеки сам си преценЯ“. Не за първи път точно елитът, а не народът върши позорно предателство. И напълно нормално – дребният като брой „елит“ се купува от чужди сили далеч по-лесно.
Иронично точно обявилите се за най-големи евроатлантици са продължители на делото на Георги Димитров. Нещо повече – когнитивният дисонанс стига до там, че те наистина да са убедени в своя „антикомунизъм“. Най-смешно е, не просто когато те са наследниците на „комунистите“, а са дори едни и същи хора.
Напълно нормално, до няколко години вероятно ивайловците, сашковците, богдановците ще са първи защитници на китайската и сино-европейската интеграция. Парадоксално не само поради продължението на раннокомунистическата политика на интернационализъм, ами поради това, че всичко за което същите обвиняват България, може да се каже умножено по няколко пъти за РС Македония. Наистина ли „евроатлантиците“ искат да вкарат сега и веднага държава, пробита от сръбските служби, напълно марионетни на руските, в ЕС? След като същите хора твърдят истерично и в пълна делюзия, че 15 години по-късно те управляват и България? Т.е. според тях едновременно членството в Европейския съюз не е решило този проблем, но изведнъж с магическа пръчка ще го реши за Република Северна Македония. Едно от двете твърдения няма как да е вярно.
Нека все пак отчетем, че към момента поне политическият елит препотвърждава позицията на мнозинството. Най-малкото защото той поне има необходимостта от електорално препотвърждаване на властта си, за разлика от „паралелната държава“.
Да си кажем истината
Да си кажем истината – България не трябва да прави абсолютно нищо по казуса с Република Северна Македония. Нищичко. Ние сме държава член, а РСМ – държава кандидат. А ако и Европейският съюз се държи все едно ситуацията е обратната, могат да вървят по дяволите. Всъщност това е страховито лицемерие, след всичките призиви за „солидарност“, „единство“ и „обща външна политика“. Каква „обща външна политика“? ЕС е неспособен да застане на страната на свой член и то в дребен (в геополитически план) спор с държава, която не е член. Тази „обща външна политика“ сигурни ли сме, че е точно европейска, a не продължение на нечия чужда?
Да си кажем истината - ще се направи опит темата с Македония да бъде удавена в дребнословие и илюзорни отстъпки. Ще бъдат изтъкнати смехотворни ползи, най-вече за титаничните предимства, които огромната македонска икономика ще донесе на България, след влизането ѝ в Европейския съюз. Нещо повече – ще се използват вече нищозначещи клишета като „евроатлантизъм“ и „цивилизационен избор“. Привидно ще се подпише още някой нов договор, който няма да бъде изпълняван. Именно защото македонците са българи, си знаем собствените номера.
Да си кажем истината – няма абсолютно никаква разлика между националните предатели последователи на Георги Димитров и днешните национални предатели, последователи на „евроатлантизма“. Две течения, отдалечени във времето, но на практика едно и също – контролиран отвън интернационализъм.
Да си кажем истината – тези, които настояват за отмяната на „ветото“, спадат само към две групи. Първата е тази, която поне има някакъв интерес, макар и финансов, от това да я защитават. За тях фразата „национален интерес“ е напълно безсмислена. Защото от една страна „национален“ е считано за демоде, а от втора, дори да имат такъв, той не е точно българският. Втората е по-интересна – това са искрените вярващи на идеята, че интересът ни е да пуснем РСМ без никакви значими ангажименти. Преди петдесетина години тези хора щяха да са искрени комунисти, днес са първи демократи. Нещо повече – те наистина вярват, че са революционери.
Което е тъжно, тъй като само преди няколко месеца имаха нагледен пример, как се бърза за последния самолет, с който се оттеглят господарите им.