Решението на евросъда за родителския отпуск и българското право
Не бива да се отнемат правата на майки и бащи
Съдът на Европейския съюз в голям състав, в отговор на преюдициално запитване, отправено от Румъния, прие преди месец решение по прилагането на чл. 7 от Директива 2003/88 на Европейския съюз (ЕС) за ползването на платен годишен отпуск при отглеждане на дете от родители, които ползват родителски отпуск. По този повод председателят на Асоциацията на българските работодатели (АОБР) на 15 октомври 2018 г. е отправил писмо до заместник-председателя на Министерския съвет и председател на Националния съвет за тристранно сътрудничество и министъра на труда и социалната политика, с което приема, че „Няма никаква причина този период да се взема предвид при изчисляване на размера на полагаемия се платен годишен отпуск, който има съвсем друго предназначение, а именно - възстановяване на работника или служителя от положения при работодателя труд“. И на това основание предлага да се направят съответни изменения в Кодекса на труда, „за да се отстрани едно законодателно решение, което неоправдано прехвърля финансова тежест върху работодателите.“
Това предложение не отчита действието на българската Конституция, системата на отпуски по вътрешното българско трудово право, съдържанието на чл. 7 и 15 от Директива 2003/88 на ЕС, както и съдържанието и смисъла на диспозитива на решението на Съда.
Ето накратко и съображенията за това мое твърдение.
Българската Конституция от 1991 г. създава цял конституционен комплекс от правни норми за подпомагане на родителите от държавата в отглеждането и възпитанието на децата, установява особена закрила на жената майка от държавата, като й осигурява платен отпуск преди и след раждане , облекчаване на труда и социални помощи (чл. 47, ал. 1 и 2). А в чл. 48, ал. 5 основният закон въздига общото право на отпуск в основно право на гражданите и го прави конституционно право. В това общо право на отпуск са включени и всички родителски отпуски, които Кодексът на труда урежда: за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, след ползването на отпуска за бременност и раждане до навършване на 1 година на детето (чл. 164, ал. 1 и 4); при осиновяване на дете до 5-годишна възраст (чл. 164б); за отглеждане на дете до 8-годишна възраст (чл. 167а) и др. Целият блок от платени отпуски, включително и родителските отпуски се признават за трудов стаж (чл. 164, ал. 4, изр. 2 и чл. 352, ал. 1, т. 2). В тази идея на законодателя дискретно е вложен принципът на социалната и правова държава (Преамбюла, абз. 5 и чл. 4 Конституцията): участието на родителите в отглеждането и възпитанието на децата има висока социална ценност за цялото общество с влаганите в него усилия, грижи и емоционална отдаденост за отглеждане на живота и я признава за трудов стаж. Тази високо хуманна идея на Конституцията и Кодекса на труда не достига до АОБР, която си остава на равнището на финансовите тежести, които държавата прехвърля на работодателите.
Становището, изразено в писмото на АОБР, не вниква в съдържанието на Директива 2003/88. То сякаш прескача и не се спира на неудобните за неговото предложение разпоредби. В чл. 7, § 1 директивата предоставя на държавите членки правото да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск в размер най-малко от 4 седмици, при условията предвидени в националното законодателство. Следователно меродавна е вътрешноправната национална уредба. Българското национално законодателство в чл. 155, ал. 2 КТ приема от десетилетия, че правото на платен годишен отпуск възниква при начален трудов стаж от 8 месеца, а съгласно цитирания по-горе чл. 352, ал. 1, т. 2 КТ признава за трудов стаж и времето по трудово правоотношение, през които работникът или служителят не е работил… в случаите на ползваните отпуски, независимо от тяхното основание и начин на заплащането им. Това разрешение на вътрешното право е безспорно по-благоприятно и е в съответствие с чл. 7, § 1 на Директивата. То дава възможност на всяка държава член на Европейския съюз, като се съобразява с националните условия и правните си традиции, да създаде своя система от отпуски, включително и на родителския отпуск, който през последните години придоби широко разпространение и различни видове, в които се проявява. Но писмото игнорира разпоредбите на действащия Кодекс на труда, въпреки че Директива 2003/88 изрично препраща към националното законодателство на държавите членки. Становището не обръща внимание и на чл. 15 от същата директива, която отново повтаря, че националното законодателство може да създава по-благоприятни разрешения от установените в директивата. При тази традиционна и трайно установена законова уредба, възприемането на предложението в писмото за нейното „преразглеждане“ означава отнемане на придобити от десетилетия трудови права по чл. 164, ал. 1 и 4 КТ. То противоречи на правовата държава, която съгласно чл. 4, ал. 1, изр. 2 от Конституцията „се управлява според Конституцията и законите на страната.“ (Вж. в този смисъл и Решение № 1 на Конституционния съд от 27.01.2005 г.).
Писмото на АОБР не вниква и в диспозитива на решението на Съда от 4.10.2018 г. Това решение е постановено в отговор на конкретноо преюдициално запитване отговаря на едно конкретно запитване от Румънската страна, защото въпросът е възникнал в спор, от една страна, Окръжен съд и Министерството на правосъдието, и, румънска гражданка, от друга. И в дадения отговор Съдът приема, че Директива 2003/88 допуска разпоредби на националното законодателство на запитващата институция - Румъния да не взема под внимание ползването на родителския отпуск, като време, през което не се полага платен годишен отпуск. В този смисъл е и действащото законодателство в Румъния. Това решение изобщо не се отнася до българското национално законодателство, освен потвърждението, че това е въпрос на вътрешното законодателство на всяка държава-член. Както беше посочено българското вътрешно право в това отношение има ясна и недвусмислена изрична уредба, която е и по-благоприятна за родителите, които ползват родителски отпуск. Тя е сега действащата в страната, която трябва да бъде прилагана. Тази теза е отстоима и защитима от позициите на действащата Конституция и действащото право. Но тя изисква засилване на подкрепата на социалната държава към родителите, които отглеждат и възпитават децата, както повелява чл. 47 от Конституцията, защото само те могат да ги създават. Необходимо е девизът „Децата-бъдещето на България“ да слезе от афишите с политически лозунги, от трибуните и микрофоните и да влезе в ежедневната постоянна и непрекъсната социална политика на държавата, преди да е предизвикал силно социално напрежение и да е поет от майките с детски колички и палатки пред парламента. Примерът е пресен. Опитът - поучителен. Следва таванът и преизчисляването на пенсиите.
Пред България стои един фундаментален въпрос, по-важен от всички останали. Страната ни се топи с всеки ден, месец и година. Безнадеждно намалява и неудържимо остарява. Тежкият демографски срив, който преживява страната през последните 30 години, освен всичко друго, прави крайно непопулярен и недалновиден всякакъв опит да се отнемат придобити права на родители, които са имали куража да създадат две и повече деца. Те заслужават още и по-големи насърчения за тяхното отглеждане и възпитание, които държавата и обществото им дължат.