В бокса вече няма лидери, затова и интересът е по-слаб
Трикратната световна шампионка в профибокса Дейзи Ланс, чието истинско име е Десислав Кирова, дойде у нас за тридневния форум на Международната федерация по бокс (АИБА), посветен на равноправието между половете в този спорт. Тя е единствената българка и въобще европейка, приета в Залата на славата в САЩ, където се нарежда до легенди, като Мохамед Али, Ивендър Холифийлд... Преди 12 години прекратява кариера и оттогава живее в Щатите. На ринга има 19 победи, само 3 загуби и един равен мач. Дейзи е сред пионерите на женския професионален бокс, а кариерата й стартира от Германия, където е дългогодишна съотборничка на братята Виталий и Владимир Кличко в “Юниверсум”.
- Когато започнахте с бокс, кое беше най-трудното да промените в мисленето на хората?
- Най-вече, че една интелигентна, хубава жена, изглеждаща, сякаш е модел, може да се бие като мъж и да побеждава. Това е комбинация от противоположности... Противникът няма лице. На ринга си сам срещу него. А боксът е интелигентна игра, не е само размяна на удари. Трябва да го преодолееш с мозък, не с мускули. И най-важното е, да умееш добре да се защитаваш. За щастие аз попаднах на треньор, който ме научи именно на това.
- Знае се, че всяко начало е трудно. Вероятно и при вас не е било по-различно?
- Когато започваше моят път аз имах отлична подготовка, защото бях тренирала с мъжкия национален отбор на България, нямаше с кой друг. В Германия, за да погледнат на мен с други очи, се наложи първия път да поваля съперник на пода. А първоначално изобщо не ме допускаха да тренирам в една зала с мъжете. Но трудностите бяха не само да се доказвам като състезател. Идвах от Източна Европа и във всеки един момент чакаха да се проваля. Не знаех езика. От зор се наложи много бързо да науча немски. Воювах срещу журналистите, които никак не ме щадяха. Когато си лидер, малко хора те обичат и повече мразят, завиждат на успелия. Аз обаче, когато ме нападаха отговарях с комплимент. И виждаш в следващия миг как този човек вече чувства неудобство. Обичам да се раздавам, но това го научих от горчивия си опит.
- Когато се бих за третата си световна титла. Тогава в седмия рунд скъсах мускулни влакна на прасеца на левия крак. Болката беше неописуема. Не можех да мръдна, стоях на едно място, а до края на мача бе само размяна на удари. Желязната ми психика, адреналинът и желанието за победа вероятно ми донесоха и победата. А иначе в живота съм имала разочарования и те са най-болезнени, когато са от близки хора. За съжаление раните остават завинаги.
- Ако имате дъщеря, бихте ли я насърчили да тренира бокс?
- Много е важно родителят да си подкрепя децата, дори и да си счупят главата. И ако не е за него този спорт, по-добре самото то да се убеди, че това е така. Изключително важна роля играе и треньорът. Той може съвсем да те откаже от бокса или напротив, да те накара да го заобичаш за цял живот. А тези приказки за честите удари в главата , както и понякога смъртите на ринга не са от вчера. Разбира се, ако синините са всеки ден трябва да го спрат. То и с мен, ако се беше случило да се прибирам с белези от удари по лицето веднага щях да се откажа от бокса.
- А имали ли сте сериозни травми по лицето?
- Имах и те са две за цялата ми кариера. Едната, особено, никога няма да забравя. Имах мач, но по същото време почина моят баща и мислите ми бяха другаде. Наложи се да изляза на ринга, сбих се, изобщо не играх бокс. Получих една огромна цицина. Не се срамувам от този момент, гордея се. Хората видяха, че не съм фотомодел, а едно човешко същество, което си има своите житейски проблеми. Най-важно е здравето и това да не се повтаря в живота. Но тогава видях колко е корумпиран този спорт, защото ако бях мъж срещата веднага щяха да я отложат за друг ден. Но понеже съм жена - не.
- Не ви ли минаха мисли да се откажете от спорта?
- Именно това ме накара да се замисля, че вече е време да се оттегля. Мъжете и жените нямат равни права.
- Отидохте в САЩ, за да търсите нещо ново, намерихте ли го?
- Аз обичам предизвикателствата. Заминаването дойде след края на спортната ми кариера и бе съвсем закономерно продължение на моя професионален път. Всъщност нямах намерение да оставам в Щатите. Но ми хареса климатът, живея на топло, в щата Калифорния. По същото време получих някои предложения и се задържах там. Така вече повече от 10 години. Човек трябва да използва шанса, който му се дава. Никой не избира родителите си или къде да се роди. Но съм убедена, че всеки сам може да управлява съдбата си. Затова аз обичам да опитвам нови и нови неща.
- Преди време мениджърът Ивайло Гоцев каза, че братята Кличко с тяхната доминация толкова години на ринга, са спрели развитието в тежка категория на бокса. Как бихте коментирали случващото се сега при мъжете?
- Напълно съм съгласна с мнението на Ивайло. В Щатите има едно неписано правило, че когато няма интерес нарочно се правят скандали, за да го предизвикат. Но има и нещо друго. Антъни Джошуа, който притежава три от четирите пояси, е прекрасен човек и добър атлет. Спортът обаче се нуждае от идоли. Вече ги няма Майк Тайсън, Ивендър Холифийлд. Професионалният бокс в момента е на едно по-ниско ниво, има много корупция, затова повечето се насочват към UFC (б.р. най-престижната организация за смесени бойни изкуства). Когато един спорт има идоли, това ще засили и интересът към него.
- А българският бокс къде е на картата?
- Бях приятно изненадана, когато ме поканиха на този форум. За първи път от 25 години, откакто съм в професионалния бокс, България ме кани за нещо. Президентът на федерацията Красимир Инински живее с амбицията да развива този спорт и мисля, че началото е поставено. Аз никога не забравям от къде съм тръгнала, затова и приех да бъда лектор на този семинар, да се опитам да предам от моя опит на младите. Още повече, че след броени дни светът отново ще заговори за България, когато страната ни ще посрещне мача на Кубрат Пулев и Хюи Фюри. Нека по-добрият да победи, но разбира се, като българка ще подкрепям Кобрата...
- Имате много хобита и дори и такива, които са далеч от спорта – пеете и рисувате. Къде е допирната точка с бокса?
- (Смее се). Спорът е до време, а за останалите – всичко предстои. Всъщност аз нямах никакво намерение да ставам боксьорка. Мечтаех да стана световна шампионка по лека атлетика, но животът ми тръгна в друга посока...
- Кое е последното екстремно изживяване, което пробвахте?
- Скочих с парашут на 13 август. Имах най-добрият инструктор в света, който е българин – Сами и има над 9000 скока. Чаках този момент 12 години и половина. Не мога да поверя живота си така, на някого. Но и двамата сме много заети и едва сега ни се пресякоха пътищата. Моят скок извърших от 5000 метра, което е сериозна височина. Невероятно изживяване. Почувствах се свободна, като птица, и че всичко ми принадлежи.
- Как поддържате перфектната си фигура?
- Поне два-три пъти в седмицата тренирам бокс, ама здраво. Дори мои приятелки си мислят, че планирам завръщане на ринга (смее се).
- За какво още мечтаете?
- Да не загубя детското в себе си, да имам повече време за самата мен, но и за приятелите си. Вероятно една година няма да ми стигне да ги наобиколя всичките.