Присъдата от 9 гoдини зa Aндpиaн Aнтoнoв щe бъдe нaмaлeна c eднa тpeтa
Темата за умисъл също е избягвана у нас
Макар статистиката за миналата година сочи, че в България са настъпили по-малко катастрофи, за сметка на това са по-тежки. Нещо повече, ако се чудим дали поне в една европейска класация държим първенството, отговорът е: да – в тази за най-високите проценти на смъртни случаи през 2023 г. Печално лидерство, и то за пореден път. За България са отчетени 82 случая на милион, в Румъния – 81, като най-високите проценти на смъртни случаи през 2023 г., а средната стойност за ЕС е измерена като 46. В последните години задължително сме в призовата тройка, често и първи.
Каквито и промени в законодателството да се правеха през годините, предимно на парче, те са крайно неефективни и недостатъчни, както се вижда от безкомпромисните числа. Последно, миналата година, Народното събрание гласува промените в Наказателния кодекс (НК), които предвиждат по-тежки наказания за шофьорите, които причинят тежки катастрофи; ако са били пияни или дрогирани; ако деянието е извършено след превишаване на разрешената скорост в населено място с повече от 50 км, но реално това не доведе до сериозно или трайно понижение на инцидентите с фатален край или тежки последици за оцелелите.
Един от проблемите е, че макар законът да казва едно, често се намират вратички да бъде избегнато по-сурово наказание, а съдиите продължават да дават най-леката мярка за неотклонение, включително и при много тежки случаи. Често и мотивите им са доста нелепи, особено когато говорим за убийство на пътя – „разкаянието, чистото съдебно минало, добрите характеристични данни”. Именно с тези мотиви, съвсем наскоро, съдиите определиха 9 гoдини „лишaвaнe oт cвoбoдa“ зa Aндpиaн Aнтoнoв, ĸoйтo миналата година пpичини cмъpттa нa Aни и Явop нa cтoличния бyл. „Cливницa“. Toвa нaĸaзaниe щe бъдe нaмaлeнo c eднa тpeтa, зaщoтo Aнтoнoв ce пpизнa зa винoвeн, може да бъде намалено и още след определен период, а освен това не е окончателно. Но дори да остане в същия размер, пoдcъдимият щe ocтaнe в зaтвopa зa максимум 6 гoдини, докато двама младежи гният два метра под земята.
Защо забравяме основното, което не би трябвало да има общо с възрастта на извършителя, неговото смирение пред съда или съжалението му – както в повечето подобни трагедии, винаги става дума за брутално погазване на правилата за движение, често - отнемане на предимство на пешеходна пътека и почти винаги за сериозно превишена скорост на движение в градски условия. Конкретно при Адриан - 106 км/ч, с 56 км/ч над позволеното, без да предприеме действия за спиране или намаляване на скоростта, както и избягване на сблъсъка.
Това безумие „призната вина”, което позволява процесът да се гледа по съкратената процедура и присъдите да бъдат намалявани с една трета, все още активно шества по съдебните ни зали. Нима призната вина е половин вина? А дали някой вярва, че тази възможност масово не се използва от извършителите именно за намаляване на присъдата им?
Цялото ни законодателство в тези случаи е толкова безумно, ведно с умозаключенията на съдиите, които често звучат сякаш слушаме адвокатите на извършителите, че дори дава право – и то при такива случаи с двама убити на пътя, да се пледира за условна присъда, което направи и Димитър Марковски – защитникът на Антонов. Не по-малко цинично прозвучаха и думите на съдията по делото Биляна Вранчева, която се обърна към близките с думите: "Той цял живот ще живее с тази вина", визирайки обвиняемия. Добре, неуважаема, а два човешки живота са завинаги прекършени, както и животите на косвените жертви – техните близки.
И това не е изолиран случай, напротив. В началото на февруари тази година Софийският градски съд измени и мярката за неотклонение на 37-годишния Петър Тодоров, който блъсна и уби на място 15-годишния Филип Арсов в центъра на София, тъй като счете, че няма реална опасност той да се укрие. Отново говорим за деяние, извършено на пешеходна пътека, отново става въпрос за 60км/ч над ограничението в района, в случая и за пиян шофьор - 2,1 промила, имал е и достатъчно време и ясна видимост да реагира, но даже е ускорил, за да премине през пешеходната пътека преди Филип, плюс това е и рецидивист –5 предишни нарушения, като едното е за превишена скорост, второто е за шофиране пиян, другите са за неспазване на пътната маркировка. По свидетелски показания, опитал и да избяга, но ремонт метри след мястото го принудил да спре. Обаче ще го превъзпитаваме, ще му даваме още шансове, възможност да помете още някой на пешеходна пътека.
И съдът променя мярката му за неотклонение в „домашен арест”, защото: „Лицето е с установена самоличност, местоживеене, семейни и социални връзки, които го задържат трайно на територията на България. Предвид изтеклия срок на задържане на Тодоров, който е в значителен размер от 5 месеца, е недопустимо мярката да бъде удължена само заради характеристиките на престъпната дейност и обществената опасност на деянието.” Със сигурност това обяснение е законово, въпросът е адекватно ли е, морално ли е?
Арогантно поведение у нас си позволяват да демонстрират и адвокатите, като Капка Гергинова, която защитава Тодоров: „иска се мъст, не справедливост”. Видимо, за нея, е справедливо пияният убиец да си гледа телевизия у тях, докато жертвата – дете – е два метра под земята. Иначе говорим за мъст...
Минута мълчание, но не за жертвите, тях кучета ги яли, а за крайно милозливото и щадящо отношение на съдиите, насочено в полза запазване на психическото състояние на убийците на пътя, както и в изострено внимание да не би случайно да им бъдат засегнати правата. За пореден път, за хиляден път, извършителите са поставени от съдебната ни система в ролята на жертвите, докато спрямо истинските жертви се спазва бруталният подход – е, ама те вече са мъртви. Никой и не помисля поне за живите жертви – близките на убитите по пътищата, за които животът също свършва – от тук насетне те ще вегетират с чувството не само, че повече никога няма да видят децата си, а и не са успели да направят така, че поне виновните да получат справедливо наказание.
Темата за умисъл също е избягвана у нас. Отново според съдии и адвокати, не може да става дума за такава при ПТП-та, защото никой не се бил качил на автомобил с цел да убие. А всъщност никой не кара извършителите да вдигат тези скорости, нито насила им налива алкохол в гърлата, нито им държи опрян в слепоочията пистолет, за да летят през пешеходни, докато по тях преминават хора. Нима това не е умишлено поведение? Можем да говорим за липса на умисъл, ако например шофьор, спазващ правилата, внезапно получава инфаркт на пътя и автомобилът му помита някой на пешеходна пътека. Е, тогава вече съдиите могат и трябва да вземат под внимание липсата на умисъл у водача, но не и във фрапиращи случаи, като по-горе посочените.
Не е адекватно хората, призвани да въздават справедливост, да се аргументират, че е тънка границата между отмъщение и справедливост. Не е морално да твърдят, че не може да се търси удовлетворяване на близките и дори на обществеността, защото ако едно общество не е удовлетворено, дори е крайно недоволно и фрустрирано от тенденциозно ниските присъди, от това, че видимо се мисли първо, често и само за правата на извършителите, означава, че магистратите не си вършат работата добре, в полза на същото това общество.
За съжаление, това са само два от по-фрапиращите случаи през годините. Иначе са десетки, стотици, хиляди дори. Необходимо ли е да припомняме за Георги Семерджиев, за Кристиан Николов – и макар при тях да се разшумя повече, вторият беше осъден само на 9 години, като от ще бъде приспаднато времето на ареста му, а можем да се обзаложим, че след някои и друга година, ще бъде освободен – дали посочената причина ще бъде „примерно поведение в ареста” или „осъзнал вината си”, няма никакво значение, а при първия, делото умишлено се протака.
Не бива да забравяме, че адът за близките се утежнява и от обстоятелството, че те влизат в ролята на тези, които трябва да доказват правотата си, започват дълги години на влачене по съдилищата, където те многократно са принудени да си припомнят най-черния ден в живота им. Я адвокат ще отсъства, я подсъдимият ще е болен, я някой свидетел няма да се яви. Агония, на която са обречени, за да се стигне винаги, абсолютно винаги до обидно, до подигравателно ниска присъда за извършителя.
И в много от случаите жертвите са деца, които както са научени от родителите, са пресичали по всички правила на пешеходна пътека, били са на тротоари или автобусни спирки. И пак са виновни – посмъртно дори. От едната страна са те – нашето бъдеще, най-скъпото за всеки родител, от другата – техните убийци, чиито актове и прегрешения на пътя често са буквално десети, стотици, но и законът, и съдиите мислят първо за тях.
А после ще борим демографията? Как – с принасяне в жертва на децата на България ли?