Делата на българи срещу България ще се множат
Докога ние ще плащаме за това, че полицейският произвол у нас не се наказва?
Този въпрос бе повдигнат отново - този път на вълната на всеобщото възмущение от прочулото се видео с униформени ченгета, които бият протестиращи младежи зад колоните на Министерския съвет. Въпросът не слиза от дневния ред на държавата години наред - още от 1997-а, когато бившият премиер Луканов, парадоксално или не, стана първият, който я осъди да го обезщети с 40 000 френски франка за претърпения незаконен арест. „Осъди държавата“ ли казахме? По-точно е да се каже „осъди българските данъкоплатци“ или направо - „осъди нас“. Защото „държавата“ - това сме ние, що се отнася до обезщетенията, които тя изплаща по изгубени дела в Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ).
А делата на българи срещу България са много - стотици са ежегодно! - и все по-много стават, защото жалбите до Евросъда се множат. И още ще се множат, защото българите с всяко спечелено дело се убеждават, че е по-лесно и сигурно да получат справедливост от Източна Франция, нежели от съдилищата на родна земя.
Страната ни е сред най-осъжданите в ЕС за нарушаване на човешки права. В негативната класация за м. г. тя е шеста - след Русия, Турция, Украйна, Румъния и Азербайджан, но е първа - първенец е! - ако статистиката на ЕСПЧ се разглежда като брой осъдителни решения на глава от населението.
Обаче ето го и по-големият проблем. Държавата, при цялата си беднотия, с готовност плаща на потърпевшите от безправие стотици хиляди и милиони в левове и валута, но не си дава зор да изправи кривиците, които u празнят кесията. Причината: кесията е обща, за разлика от интересите на тия, от които нещо зависи.
Ако мислите, че грешим, вижте сами основанията, по които България се дава за осъждане - те са едни и същи: полицейско насилие, пропуски в разследването, бавно правосъдие, несправедлив процес, неправомерно задържане, изтезания по време на ареста, предълго лишаване от свобода. Вижте и платформата European Implementation Network (EIN), която обобщава неизпълнените решения на ЕСПЧ в 47-те държави, подписали конвенцията за човешките права. В нея сме челници - 48% от решенията на Евросъда срещу България не са изпълнени. Властта очевидно не е взела мерки срещу полицейското насилие, неправомерната употреба на сила и неефективността на разследващите звена. И така, ние продължаваме да си плащаме, че полицията ни бие безнаказано.
Какво да се прави?
Държавата би могла да заведе регресни искове срещу длъжностите лица, заради чиито пропуски и безобразия търпи наказания. Би могла, но не го прави - даже и когато в мотивите на евросъдиите е посочен по име този, който с действията или бездействията си е причинил вреда. Примерите са много - емблематична е безотговорността на бившия силов вицепремиер Цветанов за акциите с имена - „Октопод“, „Медузите“, „На колене“ и др., които ни излязоха солено - още не сме се издължили на хората, които той обяви за престъпници, а съдът - за невинни.
Средствата, които дължим по решения на Европейския съд в бъдеще вероятно ще бъдат за сметка на бюджета на съдебната власт, допусна пред Висшия съдебен съвет (ВСС) министърът на правосъдието проф. Янаки Стоилов. По думите му „повтарящите се нарушения би трябвало да се отразят на атестирането на съответните магистрати“.
Предложението предизвика полемика в нета, макар да не можа да заинтригува заетото със себе си 46-то Народно събрание.
„Ако стане, както казва Стоилов, ВСС ще поиска увеличение на бюджета реципрочно на дължимите пари за обезщетения и смисълът на упражнението ще стане равен нула“, допуснаха критично мислещи, които правят разлика между право и криво. Те искат друго: „Виновниците за европрисъдите лично и поименно трябва да се бръкнат за парите“.
Идеята е стара - бива я, но е трудно осъществима - също като тази за атестирането („оценката на виновниците да се намали“).
Трудността идва оттам, че за една несправедливост понякога не е виновен един съдия или състав. По пътя от престъплението до несъстоялото се наказание може да има нескопосан обвинителен акт, шиканиране на делото от адвокати, онемели свидетели, две осъдителни присъди и трета оправдателна на последна инстанция... И още хипотези могат да се изброят. Но и така е ясно защо в Европата, с която се равняваме, това, което у нас наричат „лична отговорност на магистрата“, никъде го няма - нито във Франция, нито в Германия... Което не значи, че не може да го има в България - тук нищо не е толкова невиждано и неочаквано, че да не може да се сътвори от законодателя. Да опитаме да обобщим проблема накрая - в стила на досегашните законодателни и други усилия на властта:
По европейски знаем всичко как е. А по нашему се чудим как да стане, но пък сме сигурни, че не бива да продължава така.