Следващото правителство ще трябва да продължи да поддържа илюзията за финансова стабилност в условията на все по-оскъден ресурс за тази цел
Повишаването на лихвите доведе, както обикновено, до известно ограничаване на търсенето, но също и до още по-голямо натоварване на разходите за производство, казва доц. Григор Сарийски. Това изкара много индустриални производители извън бизнеса и доведе до свиване на предлагането, което измести точката на пазарно равновесие и я постави в режим на постоянно движение. По думите му, затова и цените са нестабилни, а инфлацията остава над заветните 2%.
- Доцент Сарийски, служебното правителство изтегли нова емисия държавен дълг, но за пръв път от 2002 г. насам едната емисия е в долари - защо финансисти насочиха вниманието ни към този факт?
- Понастоящем публичният ни дълг е деноминиран почти изцяло в левове и евро. Делът на другите валути е под 0.1% и е напълно очаквано, че България се опита да набави известен запас от долари, тъй като напоследък тя все по-често става страна, или по-скоро клиентела, по споразумения, които се разплащат в тази валута. Достатъчно е да припомним сделките за F-16 и горивото на „Уестингхаус“, а неотдавна беше подновено и т. нар. „партньорство за конкурентоспособност, приобщаване и нисковъглеродна икономика“ със Световната банка, което със сигурност ще доведе до още доларови плащания. Очакван беше и ентусиазмът, с който беше огласен пласмента на емисията от 1.5 млрд. щатски долара, макар че може доста да се спори по критериите за „успех“, както и по въпроса дали моментът за тази емисия е избран правилно. Ако няма някакви неотложни доларови плащания за милиард и половина, тегленето на заем при фиксирана 5-процентна лихва на фона на заявките, че още в края на тази година Федералният резерв ще смъкне лихвите в диапазона от 3.5%-3.75%, изглежда малко нелогично и по-скоро в полза на кредиторите, отколкото на хазната. Неслучайно към тези облигации имаше засилен интерес и търсенето превишаваше почти четирикратно обявения обем. Просто след броени месеци новите заеми за правителството ще носят на кредиторите с около 1/5 по-ниска от сегашната лихва, а всеки, който е успял да се включи в сегашния аукцион, ще получава по 5% годишно до падежа през 2037 г. (и дори повече, тъй като емисията беше пласирана с малък дисконт). Видяхме, че за краткия период, през който книжата се търгуват на вторичния пазар, котировките вървят уверено нагоре (докато доходността намалява), което означава, че ако българското Министерство на финансите беше поотложило емисията, то можеше да изтегли заема при по-изгодни условия или с други думи, да спести известна сума на данъкоплатците.
- Новият дълг беше неизбежен заради фискалната политика на последното редовно правителство и въобще плащанията, които се правят за заплати, пенсии, субсидии, но така ли ще я караме - с редовни кабинети от ден до пладне, растящ дефицит и по-големи разходи за покриване на емисиите дълг?
- Заемите се теглят за да покриват дефицитните разходи на правителството, а от информацията за изпълнение на бюджета се вижда, че би било малко нереалистично да очакваме овладяването им в близко бъдеще. От редовните отчети на МФ виждаме, че разходите се изпълняват с ударни темпове и към края на юли са реализирани 52,5% от заложените в Закона за държавния бюджет на Република България (срещу 47,6% за кореспондиращия период на 2022 г. и 48,1% в края на юли 2023 г.). Разбира се, вината тук не може да се ограничава до конкретен кабинет, тъй като независимо от своя цвят и персонален състав, българските правителства (с малки изключения) следват една и съща посока и тя е към демонтаж. Различни са само лицата, които разпределят порциите. По принцип, за да постигне по-добър бюджетен баланс, държавното управление трябва или да ограничи размера на субсидиите, или да ги разпредели така, че да стимулира ръста на приходите в икономиката (и съответно - постъпленията в бюджета). С други думи, едно читаво управление би насочило харчовете към подобряване на инфраструктурата, институционалната среда, доверието в администрацията, квалификацията и задържането на кадри и пр. Това би следвало да се прави именно през бюджета, тъй като той е основният инструмент за стимулиране на поведение, което да доведе до желания резултат, също както дребните стимули за добри оценки в училище. У нас обаче този инструмент като цяло не се ползва по предназначение и затова липсват кадри (и особено квалифицирани такива), а състоянието на инфраструктурата системно се неглижира. Около половин милион българи живеят в условия на воден режим, но нито едно правителство няма да отдели достатъчно средства в бюджета, за да реши този проблем поради простата причина, че има далеч по-евтини начини да си подсигури симпатизанти на следващите избори.
- Кога ще рухне илюзията, че България е финансово стабилна заради нивото на държавния дълг и БВП? Може ли след половин година да се окажем в свръхдефицит?
- Няма дори хипотетичен вариант за правителство, което да допусне свръхдефицит, тъй като от това зависи покриването на един от критериите за влизане в еврозоната. Предприемането на подобна стъпка ще бъде изключително вредно, тъй като от една страна ще премахне дисциплиниращия ефект на валутния борд, а от друга - ще ликвидира всяка възможност за вземане на независими решения в бъдеще, тъй като ще осигури лост за оказване на непреодолим натиск върху страната ни от страна на централизираните органи за управление в ЕС. По някаква причина (или може би именно поради тази причина), системните партии са твърдо решени да предприемат такава стъпка и затова ще задържат дефицита в рамките на заветните 3%, дори и с цената на орязване на финансирането за жизненоважни направления. Що се отнася до илюзията за финансова стабилност, бих казал че предстои особено интересен период, тъй като следващото правителство ще трябва да продължи да я поддържа в условията на все по-оскъден ресурс за тази цел. От една страна то ще трябва да балансира между стремежа за запазване на доходите на местните стопански агенти (с цел да съхрани икономическия растеж) и нуждата от увеличаване на данъчните приходи чрез вдигане на данъците (както направи например Естония неотдавна). От друга страна правителството ще бъде принудено да отблъсква все по-активните настоявания на местния бизнес за държавни помощи, тъй като индустрията е изпаднала в дълга серия от лоши показатели и отчита отрицателни индекси на производството вече 17 поредни месеца. На фона на задълбочаващите се негативни икономически процеси при някои от нашите основни търговски партньори, може да се каже, че шансовете за възстановяване са имагинерни и за местния бизнес не остават други полезни ходове, освен за пореден път да загърби призивите за „по-малко държава“ и да настоява за държавни помощи. Това ще доведе до следващи дефицити и плавно нарастване на заемите, с които да се финансират, като не бих изключил сценарий, при който ще се обособи някаква категория разходи, подлежащи на изключване от изчисленията за дефицита (по подобие на въведените по време на пандемията). Това ще доведе до по-интензивно нарастване на дълговете и до по-бързо разрушаване на митовете за финансова стабилност.
- Минималната работна заплата (МРЗ) от 1 януари 2025 година за пръв път ще бъде над 1000 лева, но какво води след себе си това увеличение? Ако погледнем и прогнозните разчети на Министерство на финансите, то МРЗ през 2028 година е планирана да стане 1272 лева.
- Основният ефект от това увеличение е чисто фискален, тъй като в сегашния си вид минималната работна заплата не изпълнява особени функции по защита на заетите лица и се отразява предимно върху постъпленията от данъци и осигуровки. От миналата година увеличението на приходите на хазната е на практика гарантирано, тъй като заради избрания подход по прилагане на Директива (ЕС) 2022/2041 чрез съответните изменения в Кодекса на труда, този механизъм беше превключен в режим на автоиндукция, доколкото размерът на МРЗ се определя според средната за страната, в чието изчисляване пък се включва и минималната. Едва ли може да се каже, че избраният подход е най-правилният, тъй като инструментът на минималното възнаграждение би изпълнявал далеч по-добре икономическата си функция, ако беше допълнен с механизъм за диференциация (който да осигури адекватни минимуми според региона, професията и заеманата позиция) и би осигурявал по-добра защита, ако беше обвързан с кошница на стоки и услуги по реални цени, на чиято база да се определя издръжката на живота, с цел постигане на достоен стандарт на живот.
- Колко притеснителни са данните от доклада на НОИ, че само след 3 години недостигът за пенсиите ще е близо 50 на сто, ако трябва да сме точни - 48,1%. Виждаме системен недостиг, който ще се задържи през следващите 10 и повече години, но как излизаме от тази спирала?
- Дефицитът в НОИ е гарантиран, тъй като през последните десет години на всеки трима души, излизащи от пазара на труд, влизат едва двама. Така броят на онези, които пълнят касата на НОИ, става все-по-малък, а броят на получателите - все по-голям, и за да не спре изплащането на пенсии, недостигът трябва да се компенсира или от бюджета, или за сметка на вдигане на осигуровките, което би било твърде смело решение за който и да е парламент, а и създава риск от счупване на системата, тъй като при сегашното ниво на контрол ще мотивира укриването на доходи. На този фон не е изненадващо, че правителствата неизменно прибягват до по-лесното решение, покривайки дефицита за сметка на данъкоплатците (независимо, че така се нарушава основният принцип на общественото осигуряване). Не е изненадващо също така, че с времето размерът на трансфера от държавния бюджет за покриване на недостига постоянно нараства, както и че при запазване на сегашните демографски тенденции, той може само да расте с времето. Изненадващото е, че тези тенденции са известни от десетилетия, но не се предприема нищо, за да се променят. България влезе в XXI век с коефициент на демографско заместване по-голям от единица (т. е. по това време на пазара на труда навлизаха повече отколкото излизаха) и оттогава той намалява устойчиво, като още през 2006 г. спадна под 1 и няма особени изгледи за възстановяване, тъй като сегашната демографска политика едва ли ще даде някакъв резултат. Предлаганите „решения“ са или насочени към печелене на популярност (като например помощите на калпак) или към постигане на имиджов ефект без реален резултат (към които спадат повечето информационни кампании) или идват на толкова висока социална цена, че би било далеч по-добре да не се прилагат (като например да заместим напускащите страната българи с инженери и юристи от Африка и Близкия изток). Пътят за излизане от тази спирала минава през преструктуриране на семейните и детските помощи, така че да стимулират качественото отглеждане на деца, както и през осигуряване на условия за бизнес, произвеждащ завършен материален продукт с висока степен на преработка, което води след себе си добре платени работни места и добър потенциал за кариерно развитие. Ако продължаваме да наблягаме на строителството и услугите както досега, няма да получим нищо, освен задълбочаване на досегашните тенденции.
- Защо инфлацията от 2022 г. у нас продължава да мултиплицира отрицателни ефекти и кои бяха политическите решения, които я предизвикаха, а впоследствие и задържаха ценовата нестабилност?
- Причините са две, като на първо място трябва да се посочи скокът на цените на суровините, предизвикан изцяло от политически решения и по-конкретно от вдигането на летвата за цели по т. нар. „Зелена сделка“ и ограничаването на доставките на евтин газ от Русия и упоритото избягване на договаряне при фиксирани цени за сметка на споразуменията за плащане по текущи цени на деривати. Любопитно е, че последните два фактора са посочени изрично в глава „Енергетика“ от публикувания преди седмица доклад на Марио Драги, като водещи до намаляване на конкурентоспособността на европейските производители. Повишаването на разходите за производство съвсем закономерно доведе до увеличение на цените на крайния продукт, което от своя страна доведе до догонващи ръстове на разходите за възнаграждение на наетите, което на свой ред оскъпи производството още повече. Втората причина беше начинът, по който правителствата и централните банки, особено в развитите икономики, започнаха борба с инфлацията. Програмите за субсидии у нас например бяха така структурирани, че да съсредоточат по-голяма част от помощите в предприятия, които бездруго печелят нелошо - вижте само разпределението на енергийните помощи. Това доведе до допълнително стимулиране на инфлацията и до излизането на предприятията с по-нисък марж на печалба от бизнеса. Успоредно с това, централните банки реагираха, както винаги в подобни ситуации, и вдигнаха основните лихви, с което предизвикаха оскъпяване на кредитите. Проблемът е, че за разлика от други ситуации, в които повишаването на цените се дължи на интензивно търсене и вдигането на лихвите довежда до намаляване на потребителския кредит, като така възстановява пазарното равновесие, този път инфлацията имаше коренно различен произход. Повишаването на лихвите доведе, както обикновено, до известно ограничаване на търсенето, но също и до още по-голямо натоварване на разходите за производство. Това изкара много индустриални производители извън бизнеса и доведе до свиване на предлагането, което измести точката на пазарно равновесие и я постави в режим на постоянно движение. Затова цените са нестабилни, а инфлацията остава над заветните 2%. През юни Европейската централна банка обяви началото на цикъл от понижения на лихвените проценти, които засега оказват върху европейските производители ефект, колкото изкуствено дишане върху лека кола. Познайте, обаче, какво ще стане с инфлацията.
Нашият гост
Григор Сарийски е роден на 7 ноември 1969 година. Доцент в Института за икономически изследвания на Българската академия на науките (БАН). Завършил е магистърско обучение в УНСС със специалност “Финанси, парично обращение, кредит и застраховка”. Защитил е дисертация на тема “Управление на риска при банковото кредитиране на фирмите в България”. Автор е на изследвания и публикации в областите банково дело, публични финанси, икономическа конвергенция.