Софийското офицерство срещу Писателят с лулата
“Не негов, а наш е срамът”, казал министърът на войната и издал заповед войската да се намесва в гражданските дела само в краен случай
Той е от най-скандалните автори в българската литература. Оставя неизлечима диря с громене на ретроградното и проповядване на авангардното. В заника на живота е отречен като човек и творец. Наричат го Писателят с лулата.
Иван Ст. Андрейчин е роден на 1 май 1872 г. в Габрово. Завършва Априловската гимназия и става учител във Враца. Тук през 1895 г. излизат “Мамо, защо се бият хората?” и “Навеяни мисли”. В двете четива дишат бунтовни внушения. Димитър Благоев приветства “мислите”, подписани с псевдонима Оцеола. Прокурорът обаче е бесен. Опитва се да подведе под отговорност автора за престъпление по закона за печата. Насъсква министъра на просвещението Константин Величков да уволни размирника. Той отказва.
Андрейчин пали лула тютюн и следващата година пуска второ издание в София. Където четящата аудитория е далеч по-широка!
Пак във Враца Андрейчин е свидетел как войската разгонва митинг пред паметника на Ботев. Гражданството протестирало режима на Стамболов. Отпред тичал поручик с гола шашка в ръка, а зад него взвод солдати с натъкнати на пушките ножове. По този повод поетът създава “Песен на мундира”.
Сатирата се появява през 1895 г. във вестник “Социалист”. Минава незабелязано. Преработена, през 1898 г. авторът я включва в стихосбирката “Любов и мъка”. Сега бързо се популяризира, преписват я и предават от ръка на ръка. Тананикат текста по нагласена мелодия:
Офицер съм
благороден и велик,
на мундира съм служител,
пазя светлия му лик.
Шлагерът стига до ушите на столичното офицерство:
Ний сме каста величава,
мразим простия народ:
той роден е да ни храни,
да ни дава своя пот.
Опетнените мундири свикват събрание в клуба на улица “Московска”. Червендалест полковник размахва над главата си книгата. “Господа - провиква се той, - оскърблението е голямо и може да бъде изкупено само с... кръв!”
“Предлагам да обявим на оскърбителя дуел... Приемате ли?”, хваща дръжката на сабята кръвожадният. “Прието! Прието!”, скандира множеството. Полковникът предлага да рискува себе си като кръстоса острие с поета под контрола на двама секунданти. Майор от Първи пехотен полк и капитан от Четвърти артилерийски са най-достойните. Гора от ръце им гласува доверие.
На другия ден секундантите обличат парадна униформа. Вземат файтон до ъгъла на “Парчевич” и “Цар Борис”. Тук квартирува Андрейчин, наскоро преместен на учителско място в София. Двамата чукат, влизат и козируват. Поетът ги кани да седнат, те отказват. Майорът вади скандалната стихосбирка и удря токове: “Вие ли сте лицето Иван Стоянов Андрейчин?”
“Съвсем вярно”, отвръща по устав домакинът, който е служил във войската. “Вие ли сте авторът и издателят на книжката “Любов и мъка”?, е следващият въпрос. “Тъй вярно”, потвърждава Андрейчин. “Господине, вие сте написали и публикували оскърбително стихотворение срещу доблестното българско офицерство, мерзостен пасквил, в който се подигравате с честта и достойнството на тези, които охраняват свещените граници на отечеството.”
Андрейчин уточнява, че неговата мишена не е храброто войнство, а военщината, крепителка на властта. Хрантутниците с мундири, които демонстрират героизма си с идевателства върху мирните граждани. “Ако стихотворението е лошо, нескопосно, ще бъде забравено; добро ли е, ще се чете. Тези са последствията за писателя”, аргументира се той.
Разправията продължава близо час. На капитана му иде още там да накълца с шашката поета, но майорът го спира. Поема дълбоко въздух и изригва: “От името на офицерския корпус при Софийския гарнизон за обида на доблестното българско офицерство обявявам ви дуел...”
После великодушно му разрешава той да избере оръжието. Ще го чакат утре заран в пет часа на Корубаглар, сега Лозенец. Срещата е под големия орех. “За да ме убиете! - възкликва Андрейчин. - Благодаря ви, господа. Ако е за оръжие, избирам перото. Излезте на словесен двубой.” Майорът се прави на глух, нарежда секундантите му да се свържат с техните. “Който убегне от дуел, е страхливец и подлец!”, предупреждава го капитанът.
На другия ден фуражките се оглеждат от високото за широкополата шапка на поета. Има да чакат... Иван Ст. Андрейчин се усмихвал в леглото на сън. Не го мъчат кошмари, че е страхливец и подлец.
Литературният ветеран Иван Богданов, който е съхранил за поколенията тази история, пише: “За обявения, но несъстоял се дуел научил военният министър полковник Никола Иванов, сетнешният одрински герой. Извикал при себе си началника на гарнизона и председателя на Софийското офицерско събрание. Поискал обяснение. Прочел стихотворението и дълбоко се замислил.”
“Не негов, а наш е срамът”, казал министърът и издал заповед войската да се намесва в гражданските дела само в краен случай. “Тежко на военачалник, който насочва щик към собствения си народ”, отсъдил той. Равният нему по чин полковник предложил Андрейчин поне да се уволни. По това време просветен министър бил Иван Вазов.
“Какво? - извикал Никола Иванов. - Да се пише на министъра на народното просвещение, на самия Вазов, за да настроим и него срещу нас! Не говорете глупости, любезни. Има само един начин да се уреди тази работа: мълчание!”
След дуелния епизод Иван Ст. Андрейчин сменя скандалния профил от социално-етичен към еротичен. “И той като много от хората на изкуството страдаше от няколко мании - че е хубавец и има успех сред жените, че освен поет е и актьор, и пр.”, портретува го Чудомир.
Андрейчин премята тогата на апостол на модерните веяния в българската литература. Неговото списание “Из нов път” е изначалната територия на символизма у нас. С вечната лула между устните обнародва “Литературен манифест”, “Декадентство и символизъм”, “Анекдот и символ”, в които интерпретира френските си събратя.
В сърцевината на Андрейчиния модернизъм е еротизмът. Той е толкова провокиращ, че някои съвременници са потресени. Владимир Василев, бъдещият идеолог на литературния кръг “Златорог”, чете “Песента на Катерина” в стихосбирката “Песни”. Къса книгата и я изгаря. “И досега не мога да забравя впечатлението, което ми направи тази книга. Тя ме смути и ужаси. Тя обърка понятията ми за поезия”, разказва той.
“Сатанинската поезия” на Андрейчин, както я дефинират, слага знак върху негова съдба. Шантажен процес го обвинява в блудство с малолетна. На 30 юли 1929 г. вестник “Знаме” информира: “В събота следобед Ив. Ст. Андрейчин бе предаден на съдебния следовател, който му определил като мярка за неотклонение гаранция в размер 5000 л. Андрейчин е изпратен в Централния затвор.”
Писателят с лулата не може да преглътне този позор. Самоубива се със свръхдоза веронал на 15 февруари 1934 година.