Днешните политически дребосъци няма да я оправят
Толкова сме наивни, че сякаш и на нас самите ни е изтекъл срока на годност
Няма защо да досаждаме на „Рекордите на Гинес“ с тристаметров байрак – или пък с ледено хоро, на което са се хванали стотина главанаци. Това са провинциални напъни без никакво въображение и никой няма да им обърне внимание. Но пък наистина уникалните безумия, които произвеждаме, изобщо не ги ценим, както трябва.
В „Гинес“ направо щяха да зяпнат, ако преди време им бяхме съобщили, че превръщаме виадуктите по някои наши магистрали в нелегални сметища, а сетне ги и запалваме.
Ето, това е постижение, достойно за вниманието на „Гинес“ - горяща магистрала!
Няма държава, която да си гори магистралите – освен, ако не е трайно изветряла. С десетилетия ги строим – и все не ги довършваме, всяка от тях заслужава поне по една „Епопея на забравените“, след време със сигурност изграждането им ще бъде изучавано като апотеоз на най-мащабното мошеничество в строителството.
Известно е твърдението, че новата „буржоазия“ в Италия дължи просперитета си на асфалта. Нашите тарикати дори не си правят труда да довършат тукашните подобия на магистрали – тяхната идея е направо гениална, те печелят от ремонтите на ремонтите. Ако някой ден те приключат, това ще бъде знак, че Господ е решил да закрие сметките си с нас.
Както писах веднъж по повод горящата магистрала „Струма“ - „Не съществува Магистрала, която да ни изведе от тази безнадеждност“.
Магистрала върху горящ боклук! – а ние си въобразявахме, че въпреки това брюкселските ЕвропИйци ще ни зачислят в Шенген. И това театро е на път окончателно да приключи – отвсякъде се носи грохота на затръшквани врати. Чуват ли го нашите властници?
Поне проумяват ли една от най-отблъскващите метафори, с които удостоихме Прехода: ние сами палим пътищата, които строим, колкото да се убедим, че те не водят на никъде.
Както беше казал някой, не се сещам в момента за името му: „Лудост е да оставиш човек да строи улици, ако е достоен единствено да ги мете“.
Наскоро и прословутият „пътен възел Бояна“ го оставиха на метачите. Укрепиха го на две - на три с някакви крикове, пуснаха движението и започнаха да махат с метлите – тези от Софийската община срещу онези от Агенция пътна инфраструктура.
Някакви метачи храбро дават гаранции, че мостът няма да се срути – поне не веднага, нищо, че е укрепен „аварийно“. Подпреният с крикове мост обаче сякаш предизвиква в населението единствено веселие, може би дори и някаква гордост от очакването за някакво зрелищно срутване. Дайте насам някакъв байрак от хиляда метра, за да опаковаме разнебитения мост и да придадем нужната доза патриотизъм на очакваната трагедия.
Сякаш целокупното население се е напушило с райски газ и вече не вдява кое е за смях - и кое за плач. Нищо не може да го извади от равновесие – байраците ще стават все по-големи, въпреки че байрактарите ще остават все по-малко.
Гледах криковете, с които бяха подпрели моста, и се сетих за един от шедьоврите на съветското строителство: направили нейде отвъд Урал прекрасен търговски дом, обаче не изчислили както трябва стълбището, иначе порядъчно впечатляващо, дори помпозно – и то свършвало на метър от земята.
Снимката, на която попаднах, показваше как няколко старици се мъчат да се изкатерят на него – и човек, колкото и да е сдържан, неизбежно щеше да си каже, че това стълбище до никъде няма да заведе когото и да е. И на Русия не може да се угоди, докрай ще се пази, за да не я опознаят, както трябва – едно просто стълбище я затруднява, макар че е най-могъщата, дори свирепа военна сила.
А нашето стълбище, което би трябвало да ни отведе – вече никой не знае къде – не е само на метър от Земята, а се рее направо в Небесата, все повече става недостъпно. Оставихме се на крадливи некадърници, задоволихме се да ни подхвърлят дребни сладкиши с изтекъл срок и накрая ще ни отнемат и тях.
Толкова сме наивни, че сякаш и на нас самите ни е изтекъл срока на годност.
Затова палим сметища и подпираме с крикове полусрутени мостове – вместо да ги съборим и да ги изградим наново и като хората.
А и мостовете по начало винаги са ни плашели – все се юрваме да ги преминаваме – и все не питаме, накъде ще ни отведат те, при кого, при какво. Няма и кой да ни каже. Тези, които би трябвало да го правят, винаги се оказват дребни измамници.
Орисани сме само да подпираме – сега мостове, утре цялата държава. Така ще е, докато ония, които трябва да градят улици/пътища/мостове, ги бива само да премитат отгоре-отгоре.
А нашите цигани пак ни изпревариха – след като преди време бяха източили 50 милиона паунда от социалната система на Кралството, наскоро един успял да отмъкне още 2 милиона и двеста хиляди. Талантливи хора, няма съмнение – особено на фона на безхаберниците, които пропиляват милиарди, отделени за България по Програмата за възстановяване и устойчивост.
Сложете най-после един оправен циганин да се спазари с брюкселските бюрократи - и нужните документи ще им осигури, и ще ги гъделичка, където трябва, за да бъдат и те щастливи.
Народното остроумие – тогава, когато все още бе живо – се бе глумило и с такъв сценарий. По време на „възродителния“ процес беше много популярен един лаф на „Манго“: турците да вървят в Турция, българите – в Коми, а ние да оправяме държавата.
Ясно е, че днешните политически дребосъци няма да я оправят, а най-вероятно и не искат това. За това подсказва и аферата с неусвоените и практически съзнателно пропилени от нашата държава милиарди по Плана за възстановяване и устойчивост.
Нашите мизерници нямат нищо против да изглеждат като некадърници и дори не се оправдават особено старателно. На тях не им трябва нито „възстановяване“, нито „устойчивост“, без тях те ще виреят още по-безметежно.
А вероятно и ще ги похвалят, че са спестили милиарди на „истинските“ европейци.
Но дали става дума само за некадърност?
България ще има по-приемлива съдба, ако хората се вглеждат по-често и в такива въпроси.