Вашингтон и Москва винаги са гледали един към друг над Европа, без погледът им да се спира задълго върху Брюксел, Берлин, Париж или Лондон
Приоритетите на американския президент очевидно са съсредоточени около основните глобални играчи, които той припознава единствено в лицето на Русия и Китай
В Хелзинки имаше едно голямо отсъствие – нямаше я Европа. При пълната инвентаризация на международните проблеми, която Путин и Тръмп направиха във финландската столица, Европа беше пренебрегната – и като тема за дебат, и най-вече като фактор в световните процеси.
Срещата на върха на НАТО (с императивното искане за увеличаване разходите за отбрана), посещението в Обединеното кралство (посъветвано да съди ЕС), коментарите спрямо ЕС (характеризиран като „враг“ – макар и само търговски) и Германия („подчинена на Русия“) потвърдиха, че за Тръмп Европа до голяма степен е второстепенен фактор, а НАТО се разглежда преди всичко като инструмент на външната политика на САЩ. Приоритетите на американския президент очевидно са съсредоточени около основните глобални играчи, които той припознава единствено в лицето на Русия и Китай. Европа присъства в неговата визия за глобалния свят на първо място като даденост (която няма друг избор освен да следва САЩ) и второ – като зависимост (основно през призмата на сигурността). Това определя и подхода: не особено уважителен, съпроводен с постоянен натиск (чрез въвеждането на мита, излизането от Парижкото споразумение за климата, несъобразяване с европейската позиция по отношение на договореностите с Иран, преместването на американското посолство в Йерусалим и т.н.), в крайна сметка – диалог неравностоен и неравноправен. Което пък отразява и философията на Тръмп за мястото на САЩ в света: глобална доминация през призмата на силата – военна, търговска, финансова. Респективно – съобразяване основно с тези, които имат собствен съизмерим и най-вече независим от САЩ ресурс и влияние върху процесите, докато партньорите са просто част от американския ресурс.
За съжаление ЕС също дава достатъчно основания за подобно третиране и това отношение до голяма степен е следствие и от политиката на съюза. Преди всичко става дума за ескалиращата конфронтация с Русия, в която ЕС охотно се включи. Която сама по себе си обективно намалява ролята и влиянието на ЕС в световните процеси. В продължение на десетилетия Европа винаги е поемала ролята на медиатор и е разчитала на „меката сила“, докато при конфронтацията на преден план излиза необходимостта и способността за гарантиране на собствената сигурност, т.е. преди всичко военният капацитет. На практика това поставя Европа априорно в зависимо положение спрямо САЩ. Нещо повече, конфронтацията разединява самия ЕС: редица страни от Източна Европа са много по-атлантически ориентирани и търсят Вашингтон като гарант за сигурност срещу Русия. Самите опасения, дошли от редица европейски столици, че Тръмп може да се договори с Путин за сметка и без съгласуване с Европа свидетелстват за сериозни пукнатини и липсата на комуникация и единомислие в евроатлантическото партньорство.
Сам по себе си фактът на срещата в Хелзинки е сериозен позитив. Нейното дългосрочно значение обаче в крайна сметка ще се определя от това дали тя ще остане епизод, или ще стартира процес. От тази гледна точка пробиви нямаше – а и не биха били възможни. Имаше предложения, но за споразумения е твърде рано да се говори. Все пак сериозна доза оптимизъм тук дава заявлението на Лавров (чиито дългогодишен опит го предпазва от еуфорични изказвания) – че разговорите са били „повече от супер“. Пробив би било постепенното структуриране на политически диалог между страните – а това тепърва предстои да бъде потвърдено. Като от ключово значение тук ще бъде изграждането на поне минимално взаимно доверие – като начало и като условие за евентуални позитивни резултати. А тук най-трудно ще бъде да се преодолеят натрупаните вече предварителни нагласи. Неслучайно възможността за постигане на договореност за намаляване на напрежението с Русия бе посрещнато с агресивно противопоставяне в САЩ („всеки друг, но не и Тръмп“) и със значителни резерви в Европа („с всеки друг, но не и с Путин“).
В съдържателен план прегледът по всички основни международни въпроси не носеше изненада. Той на практика препотвърди позициите, респективно различията на двете страни по повечето от тях – конфликтите в Близкия изток и Сирия, Украйна, ядрената програма и санкциите срещу Иран, търговската война и т.н. А въпросът за санкциите дори не бе официално коментиран – доколкото е очевидно, че на този етап тяхната отмяна реално не е на дневен ред. От значение тук е преди всичко акцентът, поставен върху проблемите на ядреното разоръжаване и възможността за стартиране на преговори по въпроса – както във връзка с изпълнението на ангажиментите по Договора за неразпространение на ядреното оръжие от 1968 г., така и с продължаване действието след изтичане на договорения в него десетгодишен период на новия Договор за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия (СТАРТ) от 2011 г.
Не бе изненада и обстоятелството, че основната интрига от срещата Путин-Тръмп веднага се пренесе от Хелзинки във Вашингтон. Като противоборството бе прехвърлено от международното във вътрешнополитическото поле, а акцентът – от отношенията САЩ-Русия върху дебата за или против Тръмп. Очевидно е, че Тръмп ще остава постоянно уязвим и атакуван за евентуална руска намеса в президентските избори в САЩ, както и че Тръмп и Путин нямат друг избор, освен да бъдат на една и съща позиция по този въпрос: че Тръмп не е спечелил с руска помощ (независимо от формулировката, с която Тръмп се застрахова - че „няма сговор“ между тях).
Вашингтон и Москва винаги са гледали един към друг над Европа, без погледът им да се спира задълго върху Брюксел, Берлин, Париж или Лондон. Към тази ос днес се добавя и Пекин, трансформиращ постепенно и целенасочено икономическата си мощ в политическо влияние. Тече процес на преконфигуриране на света, на търсене на новите геополитически баланси. Ще има ли в него значимо място и за Европа ще зависи най-вече от самата Европа. И един от най-важните изводи от турнето на Тръмп на стария континент и срещата му с Путин е, че завоюването на самостоятелна роля на ЕС в световните процеси преминава през постепенна еманципация от САЩ – при запазване на стратегическото евро-атлантическо партньорство, но в далеч по-балансиран и равноправен вид.