В дните около националния празник - 3 март, „Труд“ представя гледната точка за историята и героите на България на ученици от цялата страна. Герои, които са ги впечатлили и вдъхновили. Това става благодарение на конкурса „Будителят си ти - Забравените личности“, организиран от социалната мрежа за добри дела - Volontime, и с медийната подкрепа на „Труд“. Няма нищо по-хубаво от това миналото на България да бъде разказана от своите бъдещи герои. Редакторската намеса в това искрено дело е излишна.
Свещеникът е съден, пребиван от агенти на Държавна сигурност, но не се отказва от вярата си
В деня на погребението му всички чепеларци били там
„Това, което дадеш с ръцете си, то ще е твое. Това, дето изядеш, не е!“. Така каза една баба, която беше по-самотна от всякога. Погледнах я и си казах: „Да, така знам и аз.“ Даването е част от човешката природа, част от нас. Даването е признак на съпричастност, любов, красота. Да дадеш, дори да нямаш много, е уникално. В нашата душа и душата на всички останали българи ще има едно кътче, което винаги ще се раздава. Благодарение на това България е жива, заради дадените животи, мечти, усилия...
Смятам, че имаме ниско самочувствие като народ, почти всички загубваме самосъзнанието си на българи. Забравяме българите, които имат принос в изграждането на тази държава. Припомняме си техния пример само ритуално, по време на официални празници. Емоционалните речи от високите трибуни са знаци на шумен, показен патриотизъм. Истинският патриотизъм е чисто усещане, което не се нуждае от публичност. Това чувство черпи сили от знанието за българи, които не са пестили време, енергия, интелект..., водени от идеята за посветеност за национални и общочовешки идеали и ценности.
Такъв е един достоен българин, уви, не само е забравен, но дори и не се чува за него. Името му е Евстатий Янков - родопският просветител.
Годината е 1887, денят е 20 август. На този ден се ражда един необикновен човек, в някогашното село Чепеларе. Той израства в бедно семейство и като дете се свързва с Бог. Магичната му история започва на 5-годишна възраст, когато се изправя пред запятието Христово. От този момент любовта към Спасителя пламва в сърцето му. Като малък обичал да играе на църква със своите другарчета, като той бил свещеник (за разлика от сегашното ни поколение, което няма тези разбирания и ценности). Евстатий от всичко най-обичал да говори за Бога и за добродетелите както на децата, така и на възрастните чепеларци. Този човек, по-просто казано, поддържал идеята за Бога и доброто жива. След завършването си, работи като иподякон при митрополит Теодосий, след това постъпва в Бачковския манастир като послушник. И така, историята му е красива и дълга, мотивираща и уникална.
След комунистическия преврат започва епилогът от живота на чепеларския светец. Заради своята силна християнска вяра, заради това, че я предавал на хората, затова, че е бил мост, който свързва Бог и хората, лъч, който пръска светла вяра, е осъден на смърт от режима. Но вярата плаши повече милицията от всичко. Първото нещо, което правят, за да го откажат от религията, е като любимия му син Симеон изчезва в неизвестност за два месеца. Но свещеникът е непоколебим и... връщат сина му. Веднага след това е направен опит за покушение срещу самия него, който отново е неуспешно. В крайна сметка жестоката държавна сигурност го смазва. Привикан е в Асеновград уж в архиерейското наместничество, двама цивилни го поемат на автогарата и откарват в милицията, където е смазан от бой.
Началото на 50-те години е период, през който комунистическата власт се опитва да овладее църквата и да изкорени вярата в нея, убивайки нейните най-добри синове и служители. Следват още атаки срещу отец Янков, но той устоява благодарение на силната си воля и непоколебима вяра.
Когато за последен път отказва да съдейства и да се подчинява на агентите на ДС, отново е пребит като куче. Прибира се в Чепеларе, опитва се да служи в църквата, но по настояване на хората около него постъпва в болница.
Излиза от там, за да служи в църквата на Страстната седмица и поради влошаване на състоянието си е откаран по спешност в държавна болница. Умира на 20 април 1952 г.., точно на Възкресение, под звуците на победния камбанен звън. Малко преди това лекарят, който е извикан, чете по молба на Евстатий „Отче наш“ и „Христос Воскресе“, миг след това божият служител издъхва.
В деня на погребението му всички чепелареци били там, за да го уважат. Дори представители на Комунистическата партия, виновни за смъртта му, също били там и вървели на отсрещния тротоар в знак на почит. Всички били удивени от случилото се, което било уникално. Някои хора разказват приказни и магични истории за личността на Евстатий Янков. Твърди се, че един болен човек спал в стаята, където живял отеца, и след това се излекувал от тежката болест.
Не разказвам историята за нищо друго, освен да ви напомня: събудете се, българи! Осъзнайте се! Учете! Този българин е почти безизвестен, но самият той ни дава пример как с цената дори на големи страдания може да се защитава не само християнската идея, а въобще вярата в доброто. Той е борбен и истински смел българин. Днес мнозина от Божиите служители са се превърнали в еднолични търговци или твърде формално изпълняват своте задължения. Ако кажем, че времето е трудно, ще прозвучи като оправдание. Всяко човешко време е трудно. Всеки път е осеян с трудности и предизвикателства. Но има хора, има много достойни българи, които извървяват своя път морално, чисто и безкомпромисно. Защо част от тези хора са забравени?
Докато всички се оплакваме и плюем държавата ни, не забравяйте, че ние сме държавата. Докато казваме, че не сме достоен народ, не забравяйте, че всеки съществуващ народ е достоен. Когато питате с какво да се гордеем, спомнете си забравените българи. Когато си кажете, че времето е объркано, помислете си за времето, в което е живял Евстатий Янков, време, в което хората са заплашвани, пребивани... Хора като Янков са имали светли идеали и почтено са служили на хората и на Бога. Те са избрали бъдат верни на доброто.